автор: giro

Здравей любов,
пиша ти с известно притеснение, защото не съм го правил досега. Обикновено, знаеш това, мълча, когато няма на кого да се подигравам. А да подигравам себе си, умея, но не и ако си замесена ти...
Вчера сутринта на балкона ме стресна един почти бял гълъб, който се омота в прането, нацвъка го и с панически плясък отнесе високо в небето собственото си писмо. Размислих се какво ли пише в него и се усмихнах на хрумката, че е литнал към теб. Сетне се сепнах - дали пък не беше самата ти този почти бял гълъб, влезнал в клопката на чисто белите ми ризи, но подиграл ги с куришките на пренебрежението?
Сега няма откъде да се появи гълъб и не знам какво всъщност чакам.
Вали дъжд. Вали някъде отвъд мен, но подгизвам и аз. Гората е сиво-кафява и задушливо влажна. Огънят така и няма да се разгори с мокрите съчки, но димът в тъмния заслон му придава странен уют.
Може би чакам да се появиш с причудливата си ирония, за да ме стреснеш с мисълта, че се сещам за теб, само, ако не съм зает със себе си...
Хорът на дъжда е неуморен и всяко листо, като малка кастанета, има собствена роля. Но реката събира всички звуци в един поток, монотонен и горещ като молитва - молитвата, която не мога да произнеса, но заради която идвам тук.
В черната, каменна стаичка въздухът се избистря и кюмбето ми намига с оранжевото си оченце. Чувам другарското му пукане, а кюнецът топли дланите ми.
Не те чакам вече.
Защо ли да го правя, щом сме винаги един до друг.
Ти - с иронията на истинската любов, аз - с простимата глупост на обичания.