автор: radi_radev19441944

Когато предозирал съм с горчилките
и ляга мрак в тъгата на пиано,
Аз сипвам зной в душата на бутилката,
а музите са луди и пияни.

Когато натежава отчаяние,
защото някой пак си заминава,
събират вик от хиляди мълчания
обречените на забрава.

Аз чувам нощем шепота на виното
сред паузите на ридаещ вятър.
И сричаше си зимата в комините
измислици за циганското лято.

Но има още пристани за живите
в небесната безбрежност на звездите.
Танцуваха неземно самодивите
с усмивки от съня на Афродита.

Но вече позабравиха ме музите
и явно песента ми е изпята.
Магия има в „Малка нощна музика“
и блясъка на „Лунната соната“.