Между страниците на дните –
оловен хербарий сме.
Ненужен фетиш е тялото
с по три капсули д(г)невно любов,
но ти не пплачи,
томително мое момче –
винаги ще ни има,
дори в последния ябълков цвят.
Та нали с теб измислихме думата „завинаги”,
за да има противовес на „заникога”.
Заникъде тръгнали.
Занапред живели.
С тъга се изхранвахме,
но това ни стигаше.
Само от тези твои устни –
потенциален катаклизъм,
се нуждаех.
И до днес не ми трябва друго,
макар отдавна да съм полужива.
Полуживотът е за предпочитане
пред полулюбовта.
Какво ли значение има това сега,
след като се раждаме светци,
а умираме завършени (без)грешници.