автор: ole72

Дойде от нищото полека
и после всичко се взриви,
за да възвърне в нас човека,
или от страх да го стопи.

Защото с Божието слово
живеем, а не само с хляб
и Бог открие ли отново -
човек е силен, макар и слаб.

А иначе защо живеем,
сред страсти – гнусна планина,
след вируса да оцелеем,
е да, но на каква цена.

Безродни, без сърца и огън,
бездушни, в суеверен мрак,
дълбоко в тинята без Бога,
о, как ще продължим, о, как?

Без светлина къде ни водят
слепците с лицемерен глас,
от овчевълчата порода,
решават всичко вместо нас.

Но ние с Бога ли ще спорим,
макар че всичко ни е дал
и ще грешим напук догоре,
душите ще рушим без жал.

Или видели в изнемога,
че сме прашинки, впити в грях,
и ще помолим скръбно Бога
да ни прости, че сме от тях.

Тогава в светлината бяла
ще греем в слънчевия свод,
душата в скърби оцеляла,
ще зърне своя нов живот.

И затова, ако се помолим,
и молим се безспир на ден
да бъде божията воля
в духа ни честен и смирен.

Тогава няма да остане
от вируса дори един,
стопен в молитвения пламък
към Бог Отец и Дух и Син.

Затуй неспирно се молете
с любов, с надежда, но без страх
и с вяра бързо поразете,
сторете вируса на прах.