автор: Mommy_Shark

Беше преди, имаше време, което и сега свети за мен като огромен екран, на който се прожектират мигове на капсулована хармония, на концентрирана красота, на космическо спокойствие, на дом, любов, на най-тихото тихо, на най-кръглото щастие, все едно гениален психиатър е създал спомен за терапия, лекуваща всяка душевна болест.
Светлината в този спомен е от най-прозрачно крилатите слънчеви лъчи, от най-пълната луна, от най-топлещото жълто, от най-сребърното сребърно, с хиляди малки отблясъци в любими очи на хора, животни, във водата на нашия кладенец, в най-цветните сапунени мехури, в дъждовни капки, в локви за скачане след летен дъжд. Ароматите в този спомен се прокрадват тихичко и разбутват желанията ти – за тичане по мека трева, за ядене на бабин сладкиш, за сгушване в най-чистото чисто от маминото пране, за тичане по мокрия асфалт на измитата улица пред лятната ни къща, за тъпкане в устата на шепи с череши, нагрети от лятно обедно слънце… И сред всички тези парфюмирани с живот образи са загадъчните вечери при баба, когато тя палеше газената лампа, не че нямахме ток, просто така правеше, взимаше големия ратанов панер с десетки малки кълбенца прежда в различни цветове, навиваше ги, притягаше нишките и подпъхваше краищата им. И всичко това докато огъня в камината пукаше, аз гризях световноизвестните шоколадови бисквити на баба, а тя ми разказваше кикотещи весели истории от миналото, когато е пяла в оперетата. Сега като се замисля огън имаше всяка вечер докато баба пренавиваше преждите си – без значение дали беше пролет, есен, зима или лято. Сега знам защо, но тогава не го намирах нито за странно, нито за нередно. Просто беше вълшебно и това ми беше достатъчно.

* * *

При баба идваха много хора. Сутрин бяха при нея на кафе, защото тя имаше талант не само за пеене, за печене на сладки и разказване на истории, ами и за гледане на кафе. Все казваше:
- Да знаеш, Ане, хората нямат никакво въображение! А те нещата са си там, в чашите им – седят си и крещят от ясно по-ясно: чака те път, или внимавай с тъмнокос мъж, не обличай червената рокля в събота или ще имаш три деца и двама любовника. Но хората все едно са слепи и нищо не виждат, само утайка.
По обяд идваха други, да донесат малко масло, да поръчат сладки за някое кръщене, да оставят прясно издоено биволско мляко, да пошепнат с нея.
Следобедите бяха по-колоритни, защото тогава освен кафе се сервираше и световноизвестния ликьор на баба от малки орехчета. И като подпийнеха онези ми ти приятелки, се почваше – песни, спомени, кикотене. От време на време баба им правеше забележка:
- Я се стегнете, бабички такива! Какви са тези приказки пред детето – и ме поглеждаше с лека дяволитост, все едно казваше – ти слушай и се учи, ама аз да ги постегна тези разхайтени стари момичета.
Днес вече знам за още нещо, за което идваха всичките онези хора – за бабините кълбенца в плетения кош. Тогава не си давах сметка, че той винаги стоеше до баба и от време на време тя посягаш към някоя прежда – я огненочервената, я петролено синята, яркожълтата или някоя зелена. И никога не плетеше нищо от тях, само навиваше незнайно как размоталите се краища, притягаше ги и подпъхваше края. И всичко това след като си шепнеше нещо с госта, който я гледаше в очите с надежда, пълно доверие и болка. Щом баба оставеше кълбенцето, посетителят си тръгваше бързо без да се обръща, но видимо по-бодър и сякаш по-лек. А баба заставаше с отпуснати, натежали ръце и затворени очи за няколко минути. Сигурно си почиваше, или си спомняше нещо. Никога не я питах, защото ми се струваше в реда на нещата да е уморена, нали беше баба.
Веднъж, когато всички чаши на гости бяха измити и дори изсъхнали, на нощния прозорец на кухнята някой заблъска.
- Марио, - викна познат глас – Бързо! – беше съседката откъм страната на старата липа.
Баба, разбрала, че става нещо наистина важно, веднага дръпна резето на входната врата.
Жената на прага беше с разкървавена уста, скъсана блуза и подуто око, чийто клепач беше толкова отекъл, че със сигурност не пропускаше и лъч светлина. Тя избута напред малкото си момиченце, също с разкъсани дрехи, чието лице беше сгърчено от страх и ужас. Баба ги пусна вътре и веднага заключи вратата. Не казаха нищо, само се погледнаха и всичко беше ясно. Баба постла на двете изгубени души да легнат на дивана и остана за малко при тях. От стаята се чуваше само тихо, засрамено хлипане. Единственото което чух от плачещата съседка беше:
- И детето. И детето не пощади… - и се задави.
Чух как баба стана от скърцащия стол и направи онзи неин жест с пляскането по бедрата след опъване на винаги чистата ѝ престилка. Това значеше - Тихо. Всичко вече е наред! После взе панера с кълбетата и за първи път започна да плете. Избираше различни цветове, а иглите ѝ чаткаха в мрака и хвърляха мигновени отблясъци от пламъците на огъня, все едно ковеше нажежен метал, от който летяха жълти искри. Когато накрая приключи, в скута си държеше доста сносен мъжки шал. Тя излезе и го метна на оградата, там откъдето се чуваха крясъците на пияния мъж на съседката.

* * *
На сутринта шалът го нямаше. Сигурно баба ще се ядосва, че някой го е взел, но детския ми ум бързо забрави случая. От тогава съседката никога повече не дойде у нас. Чухме, че мъжът ѝ се разболял от някаква мистериозна, но много мъчителна болест, която лекарите така и разбрали как да лекуват. Чувахме го вечер, когато беше тихо, да стене от болка. Жена му и малкото им момиченце вече никога не пострадаха от тежката му пиянска ръка.

* * *
Сега седя пред камината на баба, а до мен има панер с малки, разноцветни кълбета прежда. Някои са с развит край, който все едно ме кани да ги взема и да ги пренавия, да ги притегна и да го подпъхна, за да не стои така оплезен. И при мен идват много хора, носят ми по някое суши, белгийски трюфели, дори онзи ден получих бурканче с модерното напоследък сладко от люти чушлета. Обичам да опитвам нови вкусове, подправки от далечни земи… И аз правя сладки за кръщенета, за раждания и погребения. И аз навивам кълбенцата, след като тихичко поговоря с хората, които идват при мен с болките си. И аз я хващам и я навивам, стегнато, та да не ги мъчи пак. Не плета от преждата. Поне не още.
А, и гледам на кафе. Казват, че познавам. Само дето не пея оперетни песни, но пък рисувам доста сносно.