Двата цвята на нищото се търкалят
в дъното на дънищата.
Пълното унищожение не е достатъчно –
нека целите бъдем тишина,
омерзени от земното докосване,
унижени от пробудата,
която все не настъпва.
Не ми трябва тяло,
за да съм цяла.
Едно небе-сираче с мен се е сляло
и с атомно сърце покосява мрака.
С теб сме само часовници от кости –
отмерваме сълзи,
но ти не бързай –
все някога ще стигнеш
за молитвената церемония
на 108-те поклона
преди копието на здрача
да изтрие Дарамсала.
Винаги ще бъдеш тук,
разнищил крайчетата на пейзажа,
ще извайваш скулптури от дъжд,
планети – от скършения рог на луната
и мен – от осакатени звезди,
когато вече ме няма.