автор: edelweiss_95

Споменът за нея не го напускаше. Тя не бе просто момиче, а дух, който се рееше в неговия микротеос. Сякаш се бе превърнала в негов образ и всичко, което бе познато на единия се предаваше и на другия. Двамата бяха завършени. Можеше да се гледат дълго и да не разменят нито дума, но това не беше странно за тях. Техните сърца пулсираха в еднакъв ритъм. Думите не бяха важни. Онова, което ги влечеше един към друг, беше много по-силно. За тях нямаше пространство, а единствено синергия. Благодарение на обичта, която ги движеше, те не знаеха що е болка. Изпитваха щастие, което се осъществяваше в пълнота помежду им. Тази цялост ги представяше пред останалите като нещо съвършено - идеал на едно отминало време.
За беда обаче започнаха да долитат отрицателни мисли и чувства към тях. Останалите, които не съзнаваха що е любов, изпитваха завист и злоба. В начало тази негативна енергия, която се изливаше мисловно, пък понякога и чрез действия, не им пречеше. Но впоследствие това им нанесе вреда и пред тях се появи изпитание.
Не след дълго Жаклин заболя. Нямаше как и Лука да не усети нейната болка. Минаха няколко месеца. Трябваше да направят избор, относно връзката си. Този избор се оказа най-трудното нещо за тях. Като помислиха заедно, взеха решение Жаклин да замине далече при свои близки в Орлеан. Не мина много, а далеч от Лука, тя съвсем изнемощя и телесните сили я напуснаха скоро. Младежът усещаше, че нещо не е както трябва. Сънува сън, девойката му се яви. Каза му, че е на по-добро място и че ще се видят отново.
За Лука всичко бе повече от ясно. Съкрушен, днес той за пръв път чувстваше липса. До този момент не знаеше що е тя. Посоката му бе изгубена. Младежът искаше да сложи край на живота си. Сега той стоеше на брега. В продължение на минута се взира далече, отвъд синия простор. След малко потопи нозете си във водата. Вълните го блъскаха и връщаха назад. Но той не спираше и продължаваше все по-напред, докато в съзнанието му изведнъж зазвънтя гласът на Жаклин: „Скъпи, недей, спри! Имаме дъщеричка, която оставих при моите близки. Ти трябва да я вземеш и да се грижиш за нея“.
Лука отрезвя бързо и тутакси се върна назад. Думите отекваха в съзнанието му. В този миг той се изправи между вярата и разума. Дали това не беше просто видение? „А, ако наистина имам дъщеря?“ – запита се той. Въпросите бързо го изведоха от водата и избистриха неговия ум. В него се роди вяра - да продължи напред.