автор: vamp

23-тия ден на февруари.
Месецът винаги е бил специален за мен.
Преди години защото с няколко приятели водолеи празнувахме заедно рождени дни и си беше приключение. Двама от тях вече ги няма. Отидоха си без време, не без да оставят следа...
Но сега е специален с един запечатан завинаги телефонен разговор.
Рано сутринта преди точно три години днес пътьом към работно място побързах да звънна на една майчица. Исках да съм първия обадил се с честитка за рожден ден.
- Кажи, Гоше. - отпаднал глас.
Толкова бях свикнал с тези думи, че първоначално не обърнах внимание. Но докато вървяха пожелания и извинения, че едва уикенда можем да отидем чух неуспешно задържаните хлипове и усетих усилията да са прикрити.
Беше четвъртък.
Рано зарязах работа и надвечер бях при нея с подарък, но намерих една тежко болна жена. Търпяла за да не ни тревожи. И примирила се със съдбата.
Тогава в първия момент не схванах, че съм попаднал в ада. На безпомощността.
35 дена.
Толкова продължи.
Отиде си. с тридесет и пет къса от сърцето ми.
И обърна изцяло житието, с което се бях загърнал.
Пролет две възрастни дами да отидат във Ведрово.
Зиме на топло в Малко Търново.
И някъде около това семейството и едно момче.
Първо опустя жилището в Търново.
Минаха месеци преди да се престраша отново да отида. Един летен ден се метнах на колелото и като на шега извъртях почти 100км. А там всичко си беше непипнато както го оставихме. Сякаш сега ще влезе от съседната стая с думите :
- Как си,Гоше.
Плаках с глас за първи път от доста време.
После се опразни и къщата във Ведрово. Колкото и да се напъвахме с бабичката двора да върне вида си от преди природата ни надвиваше. А и баба Станка беше на възраст, в която не можеш да оставиш сама там.
Останаха спомените от последното селско лято на синковеца. Когато всяка събота рано сутрин поемах с колелото и към девет сутринта бях там. За да си нагледам бабичките, овошките, да полея посевите и после със сина да миткаме наоколо. До понеделник рано по тъмно, когато яхвах вярното конче и до осем бях на работа.
Така се радвам, и съм благодарен за всеки миг с любимите люде.
И че ги споделих с детето си.
Сега съм далеч. След като и моят дом в Бургас се изпразни.
И тази майчица дори със смъртта си ми помогна.
С едни пари в нейната сметка и пълномощното от нея.
Еднопосочен билет взет спонтанно.
И пренареждане...
Рестарт.
Още през вече далечната 2004та опитвах да потърся шанс на Албиона и бях получил дата за интервю в британското посолство. Но нейсе.
Писано било 14 години по-късно да стане като жест на отчаяние.
Превърнал се в Надежда, като името ѝ.
Разхождам се днес от рано из Лондон. Когато още всичко спи, дори клошарите. Имам добра работа. Развитие има за всеки потърсил го.
Но съм повече от всякога сам.
И си мечтая за мотиката на село.
Две бабички щъкащи по бабешки из двора.
Едно сънено момче да се покаже от къщата и да подхванем колелетата за да се цамбуркаме в Лудата Камчия...
Вместо това снощи сънувах същия разговор от преди три години.
Всъщност само привидно същия...
Вместо пожелания аз питам притеснен :
- Къде си ?!
Хлиповете познати и...
- Дадоха ми сто... - тъжен глас.
Когато станах в тъмното схванах за какво иде реч.
Парцел в 100тния квартал, където е последния ѝ дом.
Днес майчицата щеше да стане на 75.
Утре брат ѝ на 70.
Да почиват в мир.
Амин.
Денят зя прошка иде ...