автор: zinka

Гледам, гледам... – и нищо не виждам!

– Видя ли го? Виждаш ли го? Там, бе, между двата облака. Не тези едрите, малко под тях, по в дясно, по-близо до този облак дето на кораб мяза...
Видя ли го – дълго, овално... Сякаш пулсира, божеее!
Къде гледаш, бре! Гледай където аз гледам – по към слънцето...
Май взе да се движи... или облаците се движат...? Ох...!
Виждаш ли го сега? Взе да става по-късо – закръгля се и като че порасна...
Стана като ОКО! Майко мила..! Гледа ни..., гледа ни, бе...!
Мигна! И изчезна...!
Боже мой! Боооже моой....!
Направо невероятно! Олеее...! Как ми се разтуптя сърцето...!
Няма го вече... Никъде не го виждам... Ох и тези облациии....!!!
Ти... - ?
Как можа да не го видиш?! Как можа?!

Е, какво да правя сега!
Гледах – гледах – и нищо не видях! Това е!
Едни виждат – други – не!
Добре е тези дето виждат, да разказват на тези дето не виждат!
Пък, последните, ако искат да вярват, ако искат да не вярват – тяхна си работа!
То... и с прозата е така – от край до край...!