автор: mariq-desislava

Иманярите на пролетта все още се бавят,
тананикат зимна тишина.
Все още няма нищо за откриване,
освен обувките на цветята захвърлени надалеч.

Помниш ли - разсъмваха очите ти
само за мен
и се смееше на здрачната сърцевина на дните.

Кой да предположи, че самотата е оръжие,
затрупано под тлеещото сърце,
кой да знае, че безплътното тяло
е възкресимо само с шепичка надвиснала надежда.

Мое крилато момче,
непознало стихийните процепи
на времето,
ти няма да се поддадеш на нестройната обреченост,
която носи всяка Мария,
защото смъртните имат странни обичаи на обичане,
а боговете също умират понякога, сине.
От любов.