автор: tot_amon

ЧОВЕКЪТ

Как тайничко в себе си бях се надявал
и аз на такъв комплимент –
да бъда поканен от стария Дявол
в дома му на чашка абсент.

Но твърде зает със дела сатанински,
че грешна е земната тлен,
той тъй не успя в сатанинския списък
да найде местенце за мен.

Тогава поканих аз стария Дявол –
направих му мил комплимент.
И сторих, каквото и той бе направил –
на масата сложих абсент.

Припламна свещта във зеления ирис
с безмълвно зададен въпрос.
Облегнат назад, безметежно усмихнат
ме гледаше тъмният гост.

Попитах го. После отпих от абсента.
Загадъчно гостът присви
очите си, впити в зелената течност.
И отговор тих промълви...

ДЯВОЛЪТ

Веднъж преди време поканих човека
в дома си на чашка абсент.
И ето, че още не минал и век и
покана той прати до мен.

Във друга обвивка душата бе скрита.
Въпросът ми бе откровен.
Очите човешки във мене се впиха
над чашите, пълни с абсент.

Кръстосахме звънко мъглявата течност –
към мен бе отправен въпрос
човешки и искрен, но дяволски тежък.
Аз отговор дадох му с тост.

ЧОВЕКЪТ

Бе скрита не есенна горест, а зимна
в словата на мрачния гост.
Но той бе по дяволски честен и искрен
с ответ, преобърнал на тост.

Щом свърши, зениците котешки впери
във мен. И без капчица свян –
„Сега ми кажи, кой от нас е по-черен?“-
увисна въпросът му прям.

ДЯВОЛЪТ

Когато змията излъгала Ева,
а тя изкушила Адам,
човекът с очи се сдобил и прогледнал.
Но... дяволски бил изигран.

Родът му /понесен стремглаво надолу/
нагоре безгрижно летял.
Облякъл телата им листът. Но гола
оставил в душата печал...

Че още в зората на свойта „човечност“
човекът погубил живот.
Нима съм виновен, че Бог предпочел е
месото пред зрелия плод?

И вярвал човекът, че с вярата може
да смъкне товара нелек
от своите плещи и в райското ложе
отново да бъде приет.

С „Осанна“ щастливо езикът му трепкал.
Но „Разпни го“ парел ума.
Нима е вината у мен, че човекът
изрекъл го с гневна вина?

Простен бил отново. За втори път трудно
човешкият род оцелял.
Но важен въпрос и след второто чудо
на себе си той не задал.

Това, че седя срещу теб във дома ти
е моята малка шега.
Аз всъщност, човече, съм плод на ума ти,
измъчван от древна тъга,

родена в пролятата кръв на безбройни
животи, отнети от теб –
човекът, превърнал света в скотобойна,
вървейки стремглаво напред.

Страхът от Отеца е моят бащица,
а майка ми – твоята скръб.
Пришествие чакаш от Божа десница
по крив и трънлив труден път.

Да пием за туй, че прогледнал си просто
с въпроса, от който кърви –
„Кога за последно Отецът-Бог-Господ
за трети път ще разгневим?“

ЧОВЕКЪТ

„Вина. Изкупление. С тайна вечеря
простил се с нас Божият син...“

ДЯВОЛЪТ

Сега ми кажи – кой от нас е по-черен –
Аз, Ти или Господ? Амин!