автор: Selianin

24.12.2004 год.
Уважаема читателко! Уважаеми читателю!... Моля, бъдете милостиви към мен поне днес…

Аз съм Камен, ученик в десети клас, в София. Точно в осем часа автобусът на фирмата "ГРУП" тръгна и с бясна скорост ме понесе за Варна. Там, близо до ж.п. гара София, останаха мама, татко и дванадесетгодишната ми сестричка. Те ми махаха с ръце, а аз си мислех как ще ме посрещнат баба и дядо. Няколко пъти сме им гостували, но за първи път щях да бъда при тях сам и то, по коледната ми ваканция.

Наближаваше краят на средното ми образование. Баща ми - добър хирург; майка ми - търсена софийска адвокатка. Сестричката ми - отлична ученичка, свиреща на пиано, публикуваща стихове в най-достъпния сайт "Хулите" под името"Мечта". Дядо ми (по майчина линия) - пенсиониран софийски адвокат, а жена му (баба ми) я караше без пенсия, но с върнат по реституцията немалък бащин софийски имот. Те живeeха в собствен апартамент, а нашето семейство от шест години също имаше апартамент, подарен ни от баба (реститутката, както на шега я наричахме в семейна среда)…

И така, след пътуване продължило шест часа плюс тридесетминутен престой във Велико Търново, автобусът пристигна на автогара Варна. Баба Мария и дядо Пеньо (по бащина линия) ме посрещнаха с прегръдки и сълзи… Учудиха се колко много съм пораснал за четирите години, през които не сме се виждали. Долових искреността на думите и сълзите им и ми стана тъжно…Искрено ги съжалих…

Следобедът беше изпълнен с почивка, разговори, спомени, въпроси и отговори. Вечерята премина в много топла и наистина, макар и в града, първично-селска, задушевна обстановка. Баба и дядо бяха достатъчно умни и мъдри и нито за миг не си позволиха да ме залъгват, както обикновено се прави с деца, за истинността на измисления дядо Коледа, а ми обясниха значимостта на този отколешен, наш, български, традиционен празник. Хапнах си порядъчно от постните ястия, изпих две чаши от винцето на дядо, с наслада погълнах и три огромни, сочни круши от неговата градина…Направи ми впечатление, че баба беше по-приказлива, а дядо, някак-си, по- мълчалив…

Легнах си при баба. Дядо се разположи на дивана. Гледахме телевизия до едно време. Изгледахме и изслушахме лустросаното телевизионно обръщение на г-н Министър-председателя Симеон Сакскобурготски по случай Бъдни вечер. Той направи напразно усилие да внуши на народа, че животът вече е по-добър и по-лек…После изгасихме телевизора и осветлението и се наканихме да спим. Беше Бъдни вечер. Тримата бяхме в хола. Апартаментът имаше още една стаичка (спалня), но там живееха квартиранти. Преди да си легнем се запознах с тях. Те бяха млади хора, с едно момиченце на три годинки. Мъжът - ратай (роб, както той се изрази!?) в една мутренска фирма; съпругата му гледаше детето, а то-кукла над куклите!

Дядо и баба живееха бедно. Ползваха хола и кухничката, а заедно с тримата квартиранти - тоалетната (с банята) в този построен при социализма панелен блок. Те се принудили да дадат спалнята под наем срещу шейсет лева на месец, защото пенсиите им били сто двайсет и три лева на дядо и седемдесет и осем лева на баба на месец…С двеста и един лева на месец те не можели да преживяват, затова решили да приемат квартиранти и с наема да покриват част от разходите за лекарствата, които засега, общо за двамата, възлизали на деветдесет и седем лева месечно.

Усетих как по едно време баба заспа, а по-късно захърка и дядо. Шумът от автобуса, с който пътувах от София, както и многото други мои възприятия от деня, не ми позволиха дълго време да заспя. Чудех се, как е възможно сега, когато нашата страна е почти с двата крака в европейския съюз, един дългогодишен пенсиониран агроном (дядо ми) и една дългогодишна пенсионирана учителка (баба ми), да преживяват с двеста и един лев месечен семеен доход в такъв голям град като Варна. Все пак аз бях млад и неопитен човек, но като знаех как е в София; какви са заплатите и доходите на "народните" представители и другите мастити "народни" хора, "законно" забогатели фирмаджии и мутри, видях някаква голяма неправда, някаква лъжа, някъква мъгла… Пък и тези лекарства всеки месец, и то на каква непосилна цена… деветдесет и седем лева!?...Ами пари за ток?...За храна?...За вода?...За облекло…Да не гворим за посрещане на внуци, синове, снахи, подаръчета и прочие…

Чудех се как преживяват баба и дядо с този оскъден доход и то при стаж с внесени осигуровки по над четиридесет години…

Все пак, спомням си много добре как заспах с мисълта, че утре, точно на Коледа, двамата с баба Мария заминаваме за родното село на дядо Пеньо… Дядо Пеньо, същия, комуто, по неясни за мене причини, нямах право да задавам никакви въпроси за неговия нелек живот, за бившата му работа и изобщо за неговото минало…Така ми бяха заръчали майка и татко, така се стараех да правя и аз…И то, без да зная защо…