Навярно няма смисъл да тъгувам,
защото всеки ден ми носи явна радост,
че продължавам краткото пътуване
към най-човешката метафора за залез.
Разресвам си среброто из косите
и тихичко се шмугвам във живота,
а дните се разтварят като свитъци,
прочитам ги съвсем като уроци,
а нощите са само за безсмъртни -
сънувам се отдавна отлетяла,
поседнала на облак бял и къдрав -
почивам си, защото съм живяла.
Събуждам се внезапно и разбирам
какво е дефиниция за радост:
животът е най-сладкото умиране,
чета по малко и си го разказвам