автор: staromoden

Както другите цветя, повечето орхидеи трябва да привлекат насекоми, които да съберат цветния им прашец и да го разнесат между растенията. Но за разлика от повечето цветя, които привличат много опрашители със сладък нектар, тези майстори на измамата прилагат друга тактика - правят се на партньор на насекомото, като излъчват съблазнителни аромати и наподобяват външността на друг вид.
Чрез комбинация от секси форми и феромони, орхидеите привличат насекомите да се съвкупляват с тях. Някои орхидеи са толкова убедителни партньори, че насекомите дори еякулират в тях, прахосвайки ценен материал.

Мама отглеждаше 44 вида орхидеи и много се гордееше с тях. Беше ги подредила по цветове и големина. Огромният вестибюл на втория етаж беше напълно окупиран от това многолико и многоцветно попълзновение. Часове наред прекарваше сред цветята си. Когато бях дете, не разбирах какво прави там. Когато пораснах и я попитах, тя ми отговори простичко, „Почивам.“.
-Кога купи първата орхидея?
-Една година след сватбата. Но само дядо ти успя да ги оцени.
-Та той дори прилича на дива оса, но за разлика от нея не си е прахосал напразно генетичния материал.
-Малко свян няма да навреди, аз съм ти майка все пак.
-Да, а и няма да промени факта, че и двамата ще му казваме татко.
Когато исках да останем насаме, отивах при орхидеите, сядах в скута й и се правех, че ги гледам, а тя ми гладеше косата и ми пееше. На мен ми дотягаха. Странно е, но се оказва, че и красотата натоварва. Не само тогава, но и като възрастен, не можах да проумея този феномен.
Случайно или не, тя беше разположила на подиум, в средата на цветарницата, десетте най-крещящи екземпляра, които напълно оправдават името си. Те ме отблъскваха най-много. Веднъж бях тръгнал към тях с пакетче сол. Спря ме дядо. Бях достатъчно малък, за да не мога да измисля бърза лъжа и си признах без бой, че татко ме е изпратил. Дълго време изпитвах вина, че не съм изпълнил заръката му. Бащите трябва да се слушат. Правило. Тогава не знаех, че съм спзил това правило.

Този текст е жалък, сух, без фабула, без чувство и въпреки че разбирам това, не мога да се откажа от него. Герои сакаш съществуват, но са безплътни, лишени напълно от преживявания. Аз съм един от тези герои, другият е майка ми, като не броим орхидеите. Казвам го, защото знам, че описвам своя живот, но не се разпознавам и жалкото е това, че се отнася до моята майка, не до майките изобщо. Винаги съм си мислил, че я обичам. Хората си обичат майките, особено синовете, особено в моя случай. Късно научих кой е биологичният ми баща, каква родствена връзка имам с онзи, когото наричах татко и онзи, когото наричах дядо, но фактът, че тя ми е майка никога не се е променял. Тя е единственият безспорен родител. Чувствам се празен и безпомощен, сякаш някой е запушил канала на творческата ми енергия, а музата обидено ми е обърнала гръб.

Случвало ли ви се е пред вас да падне пелена, прозрачна, подобно на дъжд, но не е дъжд. По-скоро прилича на облак. Минавал ли е през вас облак? Подобно е, но не е същото. Пелената не те обгръща, както облака, а пада пред теб, забранява ти връзка със света. Нямаш усещането, че те откъсва или те отблъсква, просто не ти оставя ход напред. Като казах напред ми хрумна да се обърна назад и да проверя, дали имах ход в обратната посока.

Имах.

Вървях. Нещо в мен проработи. Пред очите ми изскочи образ, събуди насмешка, гледах го отгоре, със снизхождение, може би защото беше трол. Върви тролът през една много тъмна и гъста гора, метнал брадвичка на рамо. Спира пред огромен бенгалски фикус, Банян и се наглежда на един от въздушните му корени, отсича го, после втори и продължава. Няма намерение да спре. Не разбирам целта му, нито защо сече корените точно на този фикус.

Плаче.

Вече не ми е смешно. Не изпитвам съжаление, изпарява се и първоначалното високомерие.

Тресе се от плач.
Студено ми е, не, по-точно ме полазват тръпки, ледени, плъзват по цялото тяло. Пръстите на ръцете ми се удължават и подобно на корените на Баняна пробиват земята. Продължават, не спират. Вкопан съм, не мога да помръдна. Само мисълта ми тече и това е единственото ми усещане за движение. И виждам моите пръсти.

Тях сече плачещият тролът. Със съжаление.

Когато е филиз Баняна, започва своето развитие като издънка, за сметка на дърво–гостоприемник, което осигурява нужните за развитието му вода и нутриенти. Благодарение на паразитния си начин на живот (в началото на развитието си), кореновата система на Баняна се развива и става толкова мощна, че задушава и убива дървото-гостоприемник.

Ако аз съм този Банян, защо ми е чудно, че не изпитвам чувства и пиша толкова постно, щом става въпрос за майка ми? Тъжно е, но е разбираемо. Убил съм дървото- гостоприемник. Тогава, кой е тролът. Отново ли съм аз? На кого отмъщавам? Кого наказвам? Как се докарах до тук?

Оплаквам себе си в търсене на изход. Не ме четете. Освен ако и вие, като мен, нямате достатъчно близък човек, пред когото да изплачете болката си, не за друго – просто за да чуете историята от трето лице. Тогава помага. В случай, че попаднете на точния автор, а аз на точния читател – има смисъл.
На когото и от нас да е писано – ще се случи. И въпросът със смисъла ще се реши. Частично.