автор: fantaziq

Едно сърце, а толкова отрова…
И как до днес съм жива аз не знам.
Навярно силна съм. Или отново
спасявал ме е моят Божи храм –

а той е любовта, в която вярвам…
и той е дланите,… копнежът тих…
И още е дъхът - във миг откраднат
за да излея болката си аз във стих.

Боли сърцето, но духът е силен
и час по час гори ме огън див.
Усмивката ми, толкова невинна,
отново прави дявола ревнив.

В един живот сме! И светът един е!
И само Любовта ще го спаси!
И не е нужно да й даваш име.
Почувствай я – така ще си щастлив!

Несподелена или споделена –
изпратена ни е от Бога тя.
И нека после цялата Вселена
да заблести под ярката й светлина!

Защото много лесно е да мразиш.
За обич се изисква доброта.
И колкото сърцето си да пазиш –
ти жив си, докато е жива тя.

Любов голяма и за двама стига
и нищо, че в единия боли.
От онзи миг, във който те достигне –
единствено със нея ти си жив!