автор: verysmallanimal

Вървиш по улиците – непознати улици с непознати здания – само имената и то не всички, ти подсказват, че някога този град е бил твоят град, в който по твоите улици са минавали твоите хора.
А сега… Сега си тук – случаен човек на случайно място – и отиваш някъде, но къде? Само господ знае. Запомнил си някакъв трамвай, който преди е спирал на твоята спирка. Сега трамваят отива другаде и се налага да вървиш пеш, а това не е лесно. Уморен и почти отчаян, най-сетне се добираш до мястото – над арката на входа с букви от ковано желязо пише ГРОБИЩЕН ПАРК. Как пък не, парк! Град е това, цял град, с улиците, с хората, с кръчмите и кафенетата, с малките дрънкащи трамвайчета…вървиш по алеите между гробовете заедно с обитателите му – почти невидими сенки на роднини и приятели, на стари любови и толкова стари врагове – някои ти кимат усмихнато, други ти обръщат гръб, точно както едно време, когато се срещахте в онзи, другия град, в другия живот.
Но никой не продумва – нито ‚здрасти‘, или поне ‚майната ти‘ – нито дума. Отначало тази тишина е приятна, тя ти помага да се разровиш из миналото без да те обърква шумотевицата на другия, външния град. Постепенно, обаче, те затиска, превива гръбнака ти, краката ти се влачат по алеята, а очите ти улавят все по-малко светлина. Може би трябва да се върнеш, да избягаш от сенките, които сега са те наобиколили и те гледат с…очакване? Кой ги знае. Поглеждаш през арката с надписа от ковано желязо, но и отвъд нея не виждаш свят, когото да наречеш свой. Чужд си и тук, и там. Май твърде дълго се шляеш между двата свята, без да знаеш на кой от тях принадлежиш. Време е да избереш и щом си дошъл тук, остани.
Спри да се шляеш насам-натам.