автор: secret_rose

Тихо е, тихо,
небето е люлка,
вятърка свири на стръкче смразена трева.
Искам да седна на стария бряг на Лиммат
и да гледам реката до утре,
до вчера, до днес,
до когато изтегли по вените слабото слънце,
до оловната скреж
на самотната сребърна вечер,
до безкрайния блясък на чуждия град,
до полето,
по което косите на Емили още ехтят -
малка песен от някакво минало,
прелестно лято.
Аз съм тук, запомни ме,
с тъгата от топлия дъжд
и иглите на всички неверни очи, разорали земята ми.