автор: KBoianov

Вълшебното мигане на светлините на командното табло на кораба. Рик не би дал нищо от това. Старият капитан на кораба „ Арго Познатата миризма на гума и метал, равномерното мъркане на йонните двигатели.” се облегна доволно в креслото си. Всъщност- беше дал доста от себе си за този уют. Участник в потушаването на бунта в мините на Титан, той беше загубил десния си крак и око. Бионичните протези заместваха загубата, но той никога нямаше да участва като кандидат за полета до Орион. Сега летеше на транспортен кораб, който с годините бе превърнал в свой дом.
Фаетон с лилавите си нюанси на атмосферата се смаляваше в далечината. Център на цивилизацията, сега- център на конфликти между планетите. Венера и Марс настояваха за самостоятелност, а луните на Титан искаха монопол над рудата. Само морският курорт на Европа сякаш нехаеше- място за глезотии на замогнали се безделници-аристократи.
Рик превключи на автоматичен режим към Марс и отпи глътка от фаетонски сок от нар. Не беше кой-знае колко добър на вкус, но аромата си го биваше. Масивите от нарови дървета бяха така да се каже запазена марка на планетата.
Поредната мисия обещаваше да бъде абсолютно безинтересна. Трябваше да вземе от Марс и Венера двама висши служители за мирната конференция на Фаетон. Миньорите от колониите отдавна бяха пристигнали с шумни искания и пъстроцветни плакати пред сградата на Всепланетарния съвет.
Едва ли някой би усетил мириса на беда, надвиснал над гордата цивилизация. Малко дипломация, малко дрънкане на оръжие и всичко щеше да си остане по старому.
Дали?
х х х
Марсианският служител беше с ранг на висш духовник . Столицата Сидония бе внушителна не толкова с размерите си , колкото със своите забележителности- пирамидите, обелиските и огромната загадъчна и замислена фигура на човешко лице, която можеше да се види още от космоса.
От високо Рик можеше да види очертаните от енергийни лъчи ръбове на пирамидите- магнитоцентрали и правоъгълника, на който трябваше да кацне. Той приличаше на плитко езерце и наистина ставаше такова, тъй като там енергията се вливаше и зареждаше кацналите кораби.
Рик отвори вратата и заслиза по рампата на кораба с леко накуцване. Сухият вятър разроши кестенявата му коса, навявайки спомени за предишни пътувания. Тук беше срещнал Сара, своята единствена любов, бяха плували в Изумруденото езеро и гледали звездното небе.
Венерианският грип беше покосил мнозина от марсианците и това доведе до враждебни отношения помежду им, макар че лекът- отвара от едно лилаво цвете дойде пак от венерианските блата, но късно. Нямаше я Сара, нито нероденото им дете....

Марсианският свещеник чакаше в залата за отлитане и не се налагаше да бъде търсен. Кафявата му роба се отличаваше от тази на другите пътници. Единственото украшение беше шал със златисти нишки, омотан около шията му и спускащ се церемониално през дясното рамо. Нямаше коса, а лицето му бе волево и изпъстрено с бръчки от изпитанията на тялото и духа, на които се подлагаха верните на Духа братя. За разлика от технологичния Фаетон, марсианците се бяха впуснали в духовните измерения и тяхната мистика. Легенди говореха за първия им контакт с тайнствените Наблюдатели, пазещи Вселената.
- Нека ветровете на времето ти посочват правилния път!- поздрави свещеникът и се поклони.
- Нека лъчите на Духа да не спират от сърцето и ума ти, почитаеми...- отвърна също така церемониално капитанът.
Този поздрав позачуди светият човек.
- Бил сте и друг път тука, така ли?
Рик сви рамене и взе вехтата чанта от ръцете на марсианеца.
- Това нее толкова важно.- промърмори той.- Тръгваме първо за Венера, старче!
Тази новина не смути Дарион. Беше имунизиран за венерианските болести, заедно със следващото поколение марсианци. Късна мярка, но наложителна. За съжаление епидемията беше нарушила обмена на култури и знания.
Когато се настаниха на седалките на кораба, марсианецът не остави чантата си в каютата, а я носеше със себе си. Рик се чудеше какво ли съкровище носи, но се размекна, когато от древната кожена чанта се показа бутилка марсианско вино.
- От лозята при Великата река- нека тече вечно!- каза Дарион, когато отпиха от чашите.
Макар да беше чешит, този марсианец си го биваше....
х х х
Ако Марс беше червен, Фаетон- лилав, то Венера беше предимно изумрудена. Гъстите й гори покриваха сушата, кипяща от живот. Гордите венерианци не унищожаваха природата и бяха свели нуждите си до най-необходимото. Телепатичните и пророчески умения, които имаха жриците им бяха търсени от мнозина туристи, но те мистично се криеха в неизбродимите джунгли, далеч от курортите край бреговете. Пътешествениците трябваше да се задоволят с дрънкулките от магазините и да поплуват на воля в изумрудените води на лагуните. Можеха да опитат печени троди- малки гущерчета на скара, известен деликатес.
Рик знаеше, че няма насочващи лъчи за приземяване, но телепатичния лъч удари и двамата пътешественици. Марсианецът се съвзе по-бързо и започна да набира курса за пристан.
Точно така- беше пристан в короните на величествените дървета на Ванярис- духовното ядро на Венера. Дарион и Рик вдишаха боязливо от венерианския въздух. Беше чист и влажен, изпълнени с аромати на дървета и цветя. Клоните на дървото правеха необичайно здрава настилка за кацащите кораби. Дървена стълба водеше до повърхността. Когато стъпиха на нея, те с учудване забелязаха как стълбата се понесе надолу, подобно на ескаватор.
- Тате, виж ги колко са смешни! Те не са виждали мислещо дърво!- сочеше ги едно русо венерианче, кацнало на раменете на баща си.
- Извинете дъщеря ми!- каза бащата- Фаетонците са странни за нас с техните механизми. Ние тук сме част от природата, при марсианците е обратното, а фаетонците са изгубили напълно връзката с живия пулс на планетата си.
Марсианецът се поклони, макар усмивката му да бе малко пресилена.
Представителят на Венера не беше близо до така наречения космодрум. От Великите дървета трябваше да вземат огромна птица крил, която да ги отнесе до храма. Рик изтръпваше от височината на полета, докато Дарион се наслаждаваше на същия и на смеха на децата, които летяха с тях.
Най-сетне дърветата освободиха простор и се откроиха очертанията на храма на Богинята.
Рик трябваше да покаже един изписан на тънък екранен лист документ, за да бъдат пропуснати в сърцевината на манастира.
Посрещна ги жена, облечена в лилава манта с качулка. Лицето й беше ведро, но не можеше да се определи възрастта. Носеха се слухове, че дървесния сок от незнайно дърво подмладявал.
- Знаех за идването ви преди три дни.- каза ясновидката.-Името ми е Еона.
- Готови ли сте за път?- попита прибързано Рик
- Нощта не е добра за отпътуване. А и трябва да се допитам до Богинята.- отвърна Еона, прилепила молитвено ръце пред себе си.- Добре сте дошли на Ванярис...
х х х
Дарион влезе в дървесната обител и се огледа. Масата и нарът бяха израстнали от пода и стената, а прозорецът беше тънка ципа, пропускаща златните лъчи на Богинята-Слънце.
Той седна на нара и остави багажа си до него, въздъхвайки тежко.
Вратата се отвари, подобно на ирис и вътре влезе Еона. Беше махнала качулката си, скриваща златистите й къдри. Тя постави една кана и две чаши на масата. Марсианецът забеляза, че и те бяха дървени.
- Сок от дървото на Богинята- поясни жрицата и отпи, за да покаже на госта, че може.
- Да не искаш да кажеш, че това е еликсира на младостта? Защо го споделяш с мен?
- Във видението вече го пиехме- каза Еона- А дали е еликсир- нека бъде според вярата ти.
Най-малкото е здравословен.
Еона понечи да си тръгне, но марсианецът я хвана за ръката.
- Почакай! Аз дойдох, защото имах видение! А ти?
Жрицата на Слънчевата богиня не отвърна и забърза към езерото в пещерата на Откровенията...
х х х
Пещерата на Откровенията бе достъпна само за жриците. По стените и пода светеха различни по цвят скъпоценни камъни, блестяха извивките на златни жили. Но не това беше ценното, а езерцето по средата. Тъмносините му води бяха топли и излъчваха бяла омара. Отгоре имаше отвор, от който се виждаха звездите, за да могат да пият от вълшебните води.
Еона остави робата си на един сталагмит и се отпусна в призрачните мъгли. Духът й заплува през мъглите, пространствата и времената, също така бял като омарата. Пред нея имаше толкова пътеки, толкова очертания на бъдното. Кое е за този свят и кое-не?
Едно видение се издигна като приливна вълна и я халоса със своята мощ. Богинята беше отговорила със страшна сила.
Жрицата видя как огънят обхваща зелените гори и ги превръща в пепел. Видя хората, които бягаха към брега, но и там бяха застигнати от огнената стихия.
Еона изпъшка и изтри сълзите си, надигайки се от езерото. Това видение не трябваше да се изпълни. Можеше ли да се спре краят на Венера? Бяха ли фаетонците виновни за този Апокалипсис? Какво можеше да стори тя на едни преговори? Въпросите пареха не по-малко от пламъците на бъдната погибел....
х х х
На сутринта тримата се събраха в двора на манастира. Венерианската жрица бе мълчалива и увита с наметката си, сякаш някакъв вътрешен студ я сковаваше. Тя ги поведе по един коридор, завършващ с люлеещото се езеро на портал.
- Не бойте се! Това е директен достъп до космодрума.- обясни Еона и пристъпи.
- Е, какво? Видя ли нещо?- попита я Дарион от другата страна на портала.
Жрицата кимна и се отдалечи към корабите. Нямаше смисъл да споделя видението си. А и тя подозираше, че марсианецът е имал подобно...
х х х
Полетът обратно до Фаетон беше ужасно скучен за Рик. Височайшите му спътници останаха в своите каюти, като дори не споделяха храната си заедно. Той не проумяваше какви странни мисли са ги превърнали в блуждаещи духове, незавързани за настоящето.
Фаетон изпълваше вече екраните. Още един ден път за стария кораб и капитанът му. А после- малко покой в къщичката на брега на реката, аромата на ръчно уловената риба на въглените, приспивното припяване на гролмите-птици в дърветата...
Внезапно силна експлозия разтърси кораба и го захвърли встрани от курса като детска играчка.
Вълните на катаклизма извираха от това, което се наричаше Фаетон. Огромни огнени отломки хвърчаха, а ядрото на планетата се разпукна като рохко яйце.
- Дръжте се!- извика Рик и грабна щурвала, за да се отдалечи от огнените метеори.
Марсианецът и венерианската жрица незабелязано бяха застанали до него, хванали го за раменете. Чудно, но това му даваше допълнителни сили , бърз и бистър ум да лавира в огнения ад.
Внезапно жрицата запя.
- О, Богиньо, Венера умира,
Пепел са старите зелени дървеса,
пепел са руните на мъдростта.
Защо ти отнемаш от утрото?
Защо птиците са духове бели?
О, Богиньо! Изгоряло е всичко.
Изгоряло е времето.
И няма ни път, нито спомен.
Няма сълзи, изпарени са.
Няма въздишки. Всичко е погибел...
Еона заплака и отпусна ръце. Венера се носеше към Слънцето. Отровни пари се издигнаха над пепелта, за да закрият милостиво страшната трагедия.
Рик беше толкова потресен, че не усети нищо. Душата му беше замръзнала, неспособна да разбере целия смисъл на случващото се. Марсианецът потупа венерианката по рамото и посочи към Марс. Там разцъфваха ядрените гъби на смъртта.
- Тук, „Арго”, отговорете! Има ли някой? – опитваше се да влезе в контакт капитанът.
Явно беше безнадеждно. Марсианецът поклати глава и въведе координатите на последната им надежда- новата колония, наречена Земя....
х х х
Земята също не беше пощадена. Метеорите падаха изобилно, а пепелта стовари тежки студове. Ледниците ядяха живите области като гладни зверове.
Рик приземи малкия си кораб в подножието на една планина, където съгледа река и оскъдна зелена растителност. Би могло да е добро място за бивак.
Тримата застанаха на изхода на кораба, без да знаят какво ги очаква навън. Бяха облечени в скафандри, тъй като очакваха студ и може би отровни пари. Еона и Дарион и без това нямаха топли дрехи за такива времена.
Рампата се отвори и се закрепи на леда. Рик пристъпи и погледна потъмнялото небе, откъдето валеше сива пепел- може би останки от неговите сродници. Дарион подаде ръка на Еона, която се поколеба, но сетне я пое и двама заслизаха бавно към съдбата си.
Реката се оказа не много близо. Заснежените хълмове се редуваха и най-сетне откриха гледка към змията на реката. По бреговете имаше лед, но не и по средата. Някакви огромни животни с козина и хоботи ревяха и търсеха зеленина. Беше покъртителна картина на тяхната гибел.
Внезапно от хълмовете изскочиха хора, навярно местни туземци, облечени в кожи. С викове те се втурнаха със копия и брадви към издъхващите зверове.
Внезапно жрицата се спъна и плъзна по леда към реката. Марсианецът се опита да я хване, но сам полетя към мястото на битката.
Рик видя, как някакъв огромен туземец с копие спира устрема им и им помага да станат.
Бяха пристигнали, но имаше ли останки от експедициите? Някой? Поне един?
х х х
Огънят в шатрата прогонваше студа, а месото от мамути засити странниците. Кори гледаше с изумление своите гости, свалили странните си одежди. С благодарност те бяха приели от тяхното облекло. Странните черупки, в които се бяха появили, явно бяха развалени.
Водачът на племето изгледа мъжа, който бе по-млад, макар и със странно око и крак. Изглежда той беше предводителят. Но за какво са дошли ? Богове ли са? Какво искат да кажат и направят?
Жената с лилавите очи и златисти коси беше красива. Кожата от елени й стоеше далеч по-добре от предишните странни одежди. Кой знае, можеше да е подходящ избор за неговия син Торк.
Виж я ти- вещицата- жена му Мира може да разговаря с нея, без да отваря уста. Разбираха се, значи – по магически. Но какво си казваха и защо се смееха? Тия жени- не можеш ги разбра...
Другият посетител изглеждаше доста стар и изтощен. В някои племена такива ги изоставяха, за да посрещнат сами смъртта си. В неговото племе- не. Интересно, той вади от торбата си някакъв медальон със символ триъглник и око. Откъде знае за изоставения град на Боговете?
Кори не усети кога е взел медальона и е извадил същия символ върху черен камък на врата си.
х х х
- Градът на Боговете? Има ли такъв град? Къде е?- рече развълнувано Рик. Слава богу, комуникаторът все още можеше да работи, макар батерията му да отиваше към червено.
- Има , но е далече! Колкото пръстите на ръцете и краката. - отвърна вождът. Експедицията щеше да бъде продължителна и тежка в суровата зима.
- Може да отидем. Там ще получите по-добри брадви и копия и други небесни неща.- каза колкото може по-убедително Еона, научила телепатично езика на племето набързо.
- Ще ни помогнат ли Боговете?- попита отново вожда.
- Този въпрос си задавам и аз.- отвърна марсианецът.
Тримата пришълци погледнаха небето и изтръпнаха. Там светеше Луна- остатък от Фаетон.
Щеше ли да донесе новото светило някаква надежда за оцеляване?
х х х
Дните на път отминаваха в търсене на храна, подслон, огън, сън и пак път. Еона си спомняше с ужас битката със саблезъбия тигър, завършила с няколко рани на бойците. За нейна изненада тогава марсианецът бе нанесъл смъртоносния удар на звяра. На него предложиха сърцето на тигъра по някакви ловни правила, както и кожата. Нямаше защо да протестира- такова кожено наметало топлеше по-добре от всякакви венериански хубости. Беше благодарна на Дарион за този подарък.
Най-сетне стигнаха до мястото, където се вливаха три реки. Островът по средата имаше огромни каменни здания. Пристъпиха боязливо в централния палат. Факлите осветяваха барелефи на чужди хора и животни, живели незнайно кога. Стигнаха до огромна кръгла зала, в която светилниците се запалиха сами и те угасиха факлите си. На стената имаше плоча с надпис.
И когато предната Вселенна бе унищожена от огъня на войната, оцелелите елохими отидоха в нова и съградиха я със звезди и нови живи светове. Зазидаха отворът на старата Вселенна, за да не иде злото, що разяжда...Но те бяха вече болни.Те бяха само 300 на брой. Господ гледаше как елохимите измират, изкупили греха и падението си. Тогава създаде нови свои събратя и сътворци- ангелите- да гледат и наставляват сътвореното. Нарекоха ги Наблюдателите. И нека тези слова да са в памет на елохимите и да не се повтаря огнения плам, що създадоха и разрушиха световете си. Не създавайте гибелния плам! Не унищожавайте сътвореното! Защото никой друг, освен вие самите може да разберете и проумеете съдбините си!
Кори захвърли наметката си. Тя вече не му беше нужна. Беше облечен в сияйни бели дрехи. Нямаше студ. Имаше памет за стотици хиляди години. Той беше един от Наблюдателите. Всички гледаха с изненада неговата метаморфоза.
- Здравейте!- каза на техния език Кори- Аз съм последният Наблюдател. Добре дошли в Атлантис!