автор: xubavka

Да го наречем Атанас. Едва ли някой е написал разказ за него, но това младо момче заслужаваше не само моето уважение, но и уважението на своята Родина. Неговата история нямаше да ми бъде известна никога, ако не бях го срещнала преди 15 години, или поне нямаше да ми бъде известна почти 15 години, докато се разреши да се говори официално за това.
Не съм виждала никога до тогава човек, в който да се съчетават толкова показатели за сила и мъжество, успоредно с дисциплина, човечност, готовност за саможертва и мъка по загубените бойни другари. Не бях виждала истински командос, или военен, участвал скоро в активни военни действия, не бях виждала истински рейнджър.
Обикновено предсавите ни за такива хора се свързват в по-голяма степен с някои екшън филмови герои, с художествени герои от книгите, с фактологиите в учебниците по история от дистанцията на времето и снимките в музеите, и в по-малка степен с обикновените хора, които можеш да срещнеш на улицата, в супермаркета, в ритуалната зала на общината, или в институцията на работното си място.
Пред очите ми беше един младеж, на когото му предстоеше бракосъчетание с цялото щастие на мероприятието, което му предтои и с подкрепата до себе си на красивата си нежна половинка. Благодарна съм на избора си, работата ми ме срещаше с всякакви човешки съдби, трупах впечатления от много хора, които идваха при мен с проблем и си отиваха доволни. Когато обаче помогнеш на такъв национален герой, удовлетворението е още по-голямо.
Атанас едва ли ще разбере, че някога съм се сетила за него, едва ли ще се сети дори, че някога ме е срещал, защото човек от дистанцията на годините забравя лица, разговори, събития, не иска да се връща отново в спомени, които може да свърже с трудни за преживяване моменти. Какво го беше довело до мен? Може би любовта към по-голямата от него Жена - Кристина, или изборът, който беше направил, животът от който беше се отказал в името на живота, който му предстоеше – да гради дом и да създаде семейство. Атанас ми направи впечатление не само с любовта си към Кристина, но с това, че беше уникално съчетание от мъжественост и благост, от сила и слабост, от обаяние и суровост, от увереност и безпомощност. Добре сложен на ръст, планина от мускули, но красива, лек дефект в говора, при изричане на буквата „р“, което допълнително подсилваше ефекта на симпатия от събеседника. В работата ми, опознаването на хората е нещо задължително. Не е достатъчно само да ги идентифицираш, а да влезеш мислено в живота им, в психиката, в чувствата, в характера, в потребностите, да идентифицираш надеждността, съзнателността и сериозността на човека, с когото поемаш служебно ангажимент. Необходимо е да бъдеш от двете страни, като служител и като клиент, като приятел и като безпристрастен слушател, като чиновник и като човек. Никога не съм виждала сълзи в очите на истински войн, но тогава, когато се запознах с това младо семейство, аз плаках заедно с тях. Тази история, която научих, несъмнено беше разказвана стотици пъти пред Кристина, защото тя стоеше мълчаливо притихнала до своята опора, до рамото с което щеше да започне живота си от тук нататък. Тази история трябваше да бъде разказана стотици пъти, за да се излезе от шока, който е предизвикала, недоумението как може да се случи, сериозността на ситуацията и парадокса, че не трябваше и дума да се издума за това.
Ето, че дойде време, в което вече може да се говори, ето че идва Атанасовден и аз пак се сещам за Атанас, но той едва ли се сеща за мен на Стефанов ден, едва ли се сеща за името ми и за лицето ми, едва ли се сеща, че тогава изля душата си пред мен, че плака за бойните си другари, обяснявайки ми защо е напуснал армията и къде работи в момента, но със сигурност на всеки Стефановден очите му се насълзяват, но не може да плаче, защото мъжете не плачат, а той не може да забрави другарите.
Часът е 12,30 , а годината 2003. Той е на мисия, задачата му е охрана на командващия Първи геопехотен батальон на войсковата част на мисията. Задачата на войсковата част е подпомагане на действията на умиротворителните сили в Четвъртата фаза на операцията, мироопазваща и миротворческа мисия, която е част от борбата със световния тероризъм, операция, която не защитава пряко интересите на Родината, но е пряко свързана с авторитета на българския войник. Разказът е мъчителен, но трябва да го чуя, трябва да разбера човека, за да разберем всички, че сме хора, че трябва да си помагаме, че ако държавата не може да помогне, ние сме Човеци и за това сме един за друг, че утре всеки от нас може да е на другия на мястото, да се откаже от един живот, за да започне друг, да търси дом, и да мисли като обикновен гражданин за нещата от живота. И когато оцелееш, не се замисляш нито за гурбет, нито за печалба, нито за пътища, а за живота, за опасностите, за сълзите на майките, за неродените деца, нелюбените жени, за осиротелите семейства, за цената на мира. Не се замисляш дори как инстинктите ти ще работят, след като си преживял тежка ситуация, в която пряката ти задача е опазване на живота на подполковника, как трябва да взимаш решение за секунди, да преценяваш бойната ситуация, резултата от взрива, подръчните средства за изпълнението на задачата, за елиминиране последиците от взривната вълна, пораженията от РПГ, осколките, стъклата, момент в който преценяваш как платнището може да те спаси или платната от шпертплат могат да бъдат щит срещу срутване на сградата, преди да гръмне бомбата, как оставаш на пост и трябва да си в горещата точка и няма застраховка за живота ти. Моменти, в които мислиш как трябва да спасиш екипа, да помогнеш на ранените и да елиминираш терористите с минимален риск за мирните граждани. Моментите, в които като се завърнеш жив, всъщност си мъртъв, когато осиротялата майка те прегърне, вместо сина си и не можеш нищо вече да направиш, че не си герой за Родината, а си провал и ти е забранено дори да плачеш поради слабост.
Честит имен ден, Атанасе, мисията е изпълнена, ако утре детето ти, и детето на подполковника разберат, защо днес имат татко!

17.01.2020 г. 22,00 часа

Посветено!