Навън вали като из ведро,
в душата ми ръми потайно,
градините си недоокопани
с бистри сълзи пои небето.
Днес за Слънчицето мило
никак не ми е домъчняло,
ще потъгувам още, и утре,
преди да заровя мъката си!
Мълния е домът на духа ми,
а не одая – влажна и мрачна.
Дете съм – ще се смея и през
сълзи, и небето ще се проясни.
Пърхат си те, благите мисли,
под крилете на ангели бели.
В люлка, за дъга завързана,
радостта моя ще ме залюлее.
Да пофлиртувам с дъжда? Не!
На Слънцето аз съм годеница.
Обтяга То лък с жарки стрели,
седла за ездачи - ангели бели.
Samanda