автор: yotovava

Ледът, неумолим, плени реката,
нахлу във мойта жажда неочакван.
Прекрача ли в мъглата необхватна,
брегът спасителен не е на крачка.

Научих сиглите за студ и вятър
и сричах с непохватните си устни
как в залеза, подпалил тишината,
най-верният приятел е напуснал.

Опитах се да ти разкажа с думи
блаженството какво е – да съм твоя.
И зная как боли да си разумен
във трудните минути на покоя.

Това, което диря, е понятно.
Дали обаче любовта си струва
без ритъма, по който светлината
синкопите на утрото тактува?

Без тръпката да бъда пряк свидетел –
капчукът щом затропа, ненеаситен,
дъгата как раздипля из небето
копнежите на пролетното жито.