автор: mariq-desislava

В инатливата горичка на ума ми,
където вятърът със страхопочитание
догонва сърцето
и му говори на небесен език,
нищо не умира.
Дори тишината,
която прескача слънцето
и се оглежда за трето пришествие,
което няма да се състои
или пък ще расте бавно в реликвария на увяхналата зима,
докато не премрежи всички изостанали залези
с кометен стон
и думите забравят какво изобщо са означавали.

Даже и да дойде някакъв предизвестен край
пак ще се изстъпи едно голо и босо начало -
неуверено,
кално,
огряно от безнадеждния вселенски взрив,
ще изтупа остарялата природа
и ще напише с прашен облак:
- Знам, че не съществуваш,
но си струва да населиш света.