автор: zika

В просъница ги чувам. Падат тежко. Капки. Есенни. Задържам дъха си, броя ги. Падат неохотно, като сълзи. Плаче небето, а не иска. Стиска ги.
Светкавици мята. Гърми. Но, и една капка отприщва бента на времето.
Спомня си небето. Плаче. Ситно, ситно. Сълзите го свързват със земята. Набиват в нея незабравимото. Земята ги поема и приютява, там, при всички времена и спомени.
Руква дъждът. Пукат капките, пръски летят. Небесната вода умива очите на дедите.
Дин, дан, дин, дан…Върти се стрелката назад.
Боси нозе в праха на времето.
Хоро се люшва. Есенно, мокро, сватбено. Бабиното хоро. Млада е баба. Млада, уплашена. В друго село отива. Булка – дете. В чеиза е сложила парцалена кукла.
Барабани дъжда, песен нарежда. Бърза да разкаже, преди вятърът да издуха бабиното време. Звънкат пендарите на баба. Вятърът се заслушва. Дъждът започва да се рони бавно, тежко, като стъпките на дядо. Играе дядо своя танц. Гледа баба в очите и играе. Мъжки стъпки. Горди. Влюбени. Гледат се. Играят. Живота си. Рамо до рамо.
Дъждът завалява бавно, напоително. Не бърза. Баба и дядо се смеят. Младото им време се смее.
Духва вятърът. Небето въздъхва. Било е. И пак ще бъде. Просветлява.
Ромоли дъждът. Шепне за другите преди нас. Напоява корените, да избуи дървото на живота ни. Нашето време, времето на тези след нас, гледат миналото си и пригласят на дъжда. Дъждът ще отмине, но песента ще остане.
Песента на един род.
Синьото небо край нема,
ситно каменье брой нема,
гаста търница страк нема,
ситния пясък чет няма,
дълбока вода брод нема,
хубава мома род нема!