автор: osi4kata

Моят замък любим е орасъл в бръшлян,
а във кулите слънцето свети,
некрологът на входа съобщава, че мама
днес я няма. Вървя по пътеката
към дома, а наоколо буйни треви
и забрава, наострила всички трънаци,
те ме блъскат в лицето и така ме боли,
че душата ми тихо започва да плаче.

Под прозорците в кухнята зреят смокини
и ухае на детство, на смокиново сладко,
откъм къщата някой ме вика поименно,
(аз не съм тук сега, аз съм спомен за някога)
"Ида, ида... Не съм надалече!"-
отговарям и бързам, че мама ме търси -
"Откъсни стръкче джоджън, за агнешко печено",
аз откъсвам и бягам към къщата пъргаво,
А вратата на кухнята зее отворена,
разминавам се с котка, наречена Пена,
липсва всякакъв кич, всичко е непресторено,
чисто, семпло,стените са в бледозелено.
Мама мие подправката и ме гледа внимателно,
после пита защо днес изглеждам отнесена,
сменям темата (спречках се леко с приятели),
пускам бързо шега и се правя на весела.
Мама знае, усеща че играя в театъра,
тя чете мисълта ми, няма скрито-покрито,
най-дискретният мой мисловен читател,
който всичко разбира и нахално не пита.
Подир час край трапезата сме се сбрали,
обядваме,
а децата са мънички, вдигат шум до небето,
дрънкат прибори, плачат за горкичното агънце,
спорят, смеят се.. Шарен цирк общо-взето.
Мама има за всекиго нежна дума и ласка,
внася бързо порядък в неспокойните духове,
най-любимата баба, най-великият даскал,
на човечност и щедрост децата научи.
После аз и сестра ми раздигаме масата,
мием вилици, чаши и други съдини.
Мама бели огромни и мъхести праскови
за десерт на децата. Вън небето е синьо
и прозира през гъстия свод на асмата.
Ние трите след малко ще пием кафе,
точно там,
после мама ще гледа по чашите,
ще гадае различни изписани фигури,
днес съм белият спомен за някога.

Моят замък любим е орасъл в бръшлян,
между кулите слънце наднича
Некрологът на входа съобщава, че мама
днес я няма, но пак ни обича.