Със болежки си крета светът –
главобол, сърцебиене, язва.
Но за своята тъмна страна
никой никога нищо не казва.
Не признава дори и за миг,
че умът му е зейнал в каверни
и че нощем се буди със вик,
в менгеме щом сърцето му стегнат.
Как съм крила и болката аз!
И кълвал ме e стръвно пороят.
Свил гнездо от оси между нас,
гневен щорм ме е брулил до корен.
И не искам богаство и лукс –
разпилени безсмислени дрипи,
ако съскаш с тайфуна напук
и с отрова деня ми посипваш.
Щом последвам кварталния луд
към света, за любов невъзможен,
помогни да не пукна от студ.
Излекувай душата ми, Боже!