автор: yotovava

Ти ли слезе тази сутрин
мълчешком от пустошта
и със скъсани обувки
спря пред моята врата?

И почука – някак плахо,
а стъклото замъгли
твоят дъх. И после плаках –
от студеното боли.

Свлякох вехтата си дреха.
Чай от лайка ти налях.
Чашата ми стана крехка,
неусетно изтъня.

Сетне грейна. Отвисоко,
плисна слънчице над нас.
Може би от твоя поглед
пих любов и светлина?

Вън премята злата зима
дрипавите пелени.
Боже мой, ако те има,
с мен до утре остани!