автор: Hrisiian_Misilimski

Не, нищо не е вечно на земята.
И ние тук сме временно на гости.
Туптят към своя земен край сърцата
и питаме се - колко ще е още?

До кладенеца стар кога приседнем,
понякога, щом в село си отидем,
и в бистрия му поглед щом погледнем
пак молим се детето там да видим.

Да видим как във старите ни къщи
се крие то във къта си потаен
и вярва, че това не ще се свърши,
че детският му свят ще е безкраен.

Това дете как искаме да зърнем
във водното бездънно огледало,
надолу да се гмурнем, да се върнем
към своето, към светлото начало.

Но, нищо не е вечно на земята.
В подвижна част от вечността живеем.
В панели бетонираме сърцата.
Дете сънуваме. И тихо тлеем.