автор: stanina

С нетърпение чакаше този момент, да сложи последния подпис, и да се прибере в хотела да се наспи, след като две вечери спа по 3-4 часа, за да приключи по-рано с одита и се прибере рано в София на следващия ден. Нямаше намерение скапана и недоспала, и то по тъмно, да шофира. Така щеше петъка да си почине, беше обещала на Таня да я заведе на кино. От няколко дена не беше я виждала, майка ѝ и баща ѝ искаха детето да е при тях ваканцията, а и командировката.
По пътя към паркинга чу есемеса. Отключваше колата вече, когато прочете "Скъпа, спешно съм въс военна болница, ударих се...". Хм... Отскочи набързо през хотела колкото да оправи сметката и си вземе нещата, на няколко пъти се опита да върне отговор и набиране, но телефонът му беше изключен.
Двата часа ѝ се сториха цяла вечност: дъвчеше дъвка, клатеше глава, стискаше до болка волана, за да не задреме.
С извадена лична карта звънеше на портиерната, и когато човекът се появи, изстреля като автомат имената на мъжа си.
- Момент - само успя да каже той, гледайки умореното ѝ побеляло лице, влезе в кабинката и запрелиства дневника.
- Тази вечер нямаме прието лице с това име, госпожо!
- А по-рано днес?
- Не, госпожо - зарови се отново в дневника - съжалявам.
Мира отново се опита да набере телефона му и стационарния им, и двата бяха изключени. Прочете за всеки случай пак есемеса - да, военна болница пишеше, но...
Без да се замисли, излетя към "Пирогов". И там същото. Нямаше друго какво да прави, освен да се прибере. Сутринта всичко ще се изясни
С тежка уморена стъпка се довлече от асансьора до вратата, вкара ключа и... не го вкара, той не влизаше. Зазяпа вратата като че ли за първи път я виждаше. Да, тяхната си беше. Напъна отново, от вътре имаше ключ. Без да мисли повече, инстинктивно посегна към звънеца и буквално заспа на него. Стресна я гласът на Пламен и силната светлина от антрето.
- Ти? Но нали утре?
Мира го избута и се строполи на шкафа в антрето.
- А есемесът, а инцидентът, болницата?
- Какво? Нищо не ти разбирам - смотолеви Пламен само по боксерки.
- Аз ти изпратих съобщението. И изключих телефоните. Да си дойдеш - вратата на банята се отвори и от там, само с преметната хавлия през гърдите, я гледаше сестра ѝ.
Сега вече на Мира ѝ идваше да се навре в шкафа, главата ѝ забуча, тя я стисна с две ръце, бавно се надигна и се завлачи към хола.
Сестра ѝ, Жени, и мъжът ѝ стояха като заковани на вратата, Пламен започна да мрънка неразбираемо, докато Мира се строполи на дивана, полегна и вдигна каталясалите си крака на масата барабар с обувките. Главата ѝ бръмчеше, сърцето и вече спеше, а в стомаха ѝ бушуваше вулкан от нерви.
Жени пристъпи напред, приближи до масичката и докато пристягаше хавлията да не падне, заговори:
- Мире, нали получих зелена карта. След седмица заминавам. Но не заради това исках да ти го кажа по тоя начин. Бременна съм, днес разбрах.
Пламен с трясък затвори врата и се упъти към табуретката в ъгъла. Краката му се подкосиха.
- Бременна съм от Пламен, Мире. Въпреки това ще отлетя. Бременна, няма да махна бебето. Цял следобед мислех как да ви го кажа и на двамата, съжалявам. Знаеш колко учех, колко се трудих, за да я получа. Имам и предложение в една лаборатория в Бостън за работа, решението ми е категорично. А през всичките тези години, докато не се спирах да се доказвам, ти създаде и семейство, имате и Танчето, имаш си твоята работа, а аз не успях един мъж да задържа дори за седмица. За всички бях скучната сухарка.
- Добре, како, две нощи не съм спала, умирам за сън - на Мира не ѝ се слушаха обяснения от рода на "ти си виновна" - утре сутринта ще се върна при нашите, нямам сили, а и само ще ги уплаша, ако сега им цъфна на вратата.
- Мире, ти нямаш вина. Самотата ни събра една вечер, когато ти беше в провинцията на одит. Пийнахме, гледахме някакъв филм, и вместо да си тръгна, останах до сутринта. Не съм искала да забременея, както казах, днес разбрах. Пламене - обърна се към Пламен Жени - трябваше да ти кажа, не искам детето да израсне и не знае кой е баща му, но и не искам и не очаквам нищо друго, от никой. Дано се установя в Щатите, ще го отгледам там. Това е.
Мира заспиваше вече на дивана, когато чу отново гласа на Жени:
- Тръгвам си, лека нощ. И извинявайте за цирка.
- Сутринта Жени събра набързо някои неща, другите и без това ѝ бяха още в колата.
Апартаментът ухаеше на кафе, но този път нямаше да пие сутрешното си кафе с мъжа си.
Жени от няколко години живееше сама, баща им наскоро се пенсионира и се чудеше какво да прави с времето си, дори искаха с майка ѝ Таничка да живее при тях, но Мира не даваше, все им казваше:
- Почакайте още малко, като родя второто, ще ви я оставя, да гледам бебето.
- Пламене, тръгвам. Тези дни ще мина за останалото. Ти оставаш тука.
Така и направиха: Мира окончателно се изнесе, апартаментът беше на двамата, за това решиха и го прехвърлиха на Таня, Пламен остана да живее в него и въпреки че Мира първо не искаше, държеше да плаща наем, както каза той, така беше честно. Стаята на Таничка си остана непокътната, можеше да идва при баща си когато иска, и само след 2-3 години тя се възползва напълно, и без това живееха на две спирки с трамвая.
Жени се обаждаше в началото само на родителите и говореха по интернет, двете сестри не се бяха чували от месеци. Родителите им се опитаха да търсят някакви обяснения, но бързо осъзнаха, че беше късно, случилото се беше случило, и толкова. Една вечер майка ѝ баща ѝ възторжено се развикаха пред компютъра, Мира тъкмо влизаше - Жени беше родила и им показваше бебето, момченце.
- Тате, ще го кръстя Милен, на тебе! - Мира изтича до тях, сграбчи ги, обърна се към монитора и извика:
- Како, прекрасен е този Милен, като нашия татко!
- Мире, прости ми!
- Отдавна съм ти простила. А и Танчето вместо племенник вече си има братче. Тя винаги е искала братче.
Минаха няколко години, Връзката с Жени продължи виртуално, и най-после дойде времето да си дойде с малкия. Наскоро беше получила постоянно гражданство, наближаваше Коледа, и тя спокойно можеше да си дойде за празниците. Таничка вече беше голямо момиче, и вече мислеше за художественото училище. Пубертетът я тресеше вече, и като ѝ писваше от баба, дядо и мама, ходеше "у дома" - в нейната си стая. Имаше си две "у дома", а татко ѝ не спираше да я води с него по моретата, както казваше тя, сърфът ѝ джетът бяха станали част от живота му.
Още от предния ден мама Тина се заподготвя: къщата ухаеше на нейния кекс, а сега се беше отдала на витата си баница, без които не минаваше празник. За първи път след толкова години цялото семейство щеше да се събере на една маса, за първи път щяха да гушнат наживо внука си.
По обед кацаше самолетът с Жени и Милен, Мира и Таня отидоха да ги чакат на летището, защото докато мама Тина редеше масата, големият Милен трябваше да се оправя със скарата.
Малкият Милен беше сензацията: баба му и дядо му не спираха да го мачкат в прегръдките си, Таня му вадеше един по един подаръци от една голяма чанта, в която ги беше събирала през годините за всеки празник за брат си, а Мира и Жени привършваха подреждането на масата, когато на вратата се позвъни: двама мъже с бутилки и букети застанаха едновременно на прага.
- Тате - викна малкият Милен и хукна към вратата, но стреснато са закова, като видя двама мъже. Това трая само миг, все пак познаваше баща си от видеоразговорите им, и се хвърли към Пламен.
- Мамо, това е Стоян - запознайте се! - каза Мира.
- Ами заповядайте на масата! Стояне, ти тука до Мирка.
В средата на масата примамливо се мъдреха витата баница и кексът на мама Тина, големият Милен вадеше от фурната топлата скара, и докато се настаняваха на масата, Мира остана права.
- Искам още веднъж на всички ви да представя Стоян официално, защото другият месец ще се женим. И още нещо: да, бременна съм!
- Още едно братче! - извиси се над всички възторжени възгласи гласът на Танчето.
Големият Милен се протегна да разчупи баницата, но ръцете му се разтрепериха, и за втори път днес от очите му рукнаха сълзи, първият път, като прегръщаше малкия Милен и американската си дъщеря, а сега и при тая новина.
Докато се суетеше, някой му подаде салфетка, а друг чаша в другата ръка.
Мама Тина овладя положението, започна да се чука с всички наред:
- Наздраве, наздраве, наздраве... и сядайте най-накрая на масата, стига сте стърчали като коледни елхи!