автор: amadeus

Да бях вятър, та да ме посрещат зелените треви, зажаднели за прохладната ми прегръдка в горещ летен ден.
Да бях пролетен дъждец, за да полегна в разораната нива и заедно да гледаме как покълват житата.
Да бях слънчев лъч в неделя сутрин, за да чувам звънки смехове и да гъделичкам поспаливи носове.
Но съм само камък. Реката ме подминава по цял ден, а водите й дълбаят и смаляват моето съществуване, докато ме превърнат в миниатюрна отломчица, а накрая в пясъчна прашинка, лека като вятъра, ефирна като слънцето и реална като дъжда. И все пак ненужна, дори на себе си.