Топят се арктическите ледници,
Проливат сълзи, бистри като водка.
Бавно чезнат като терминално болни,
Отиват си, сякаш не са съществували.
Топят се глетчери, пресъхват езера,
Сълзите им попиват в жадната земя.
Изчезват бавно, сякаш са призраци,
Сякаш не е останало вече място за тях.
Топят се снежинките, нестигнали земята,
Изчезват бавно всички спомени за зимите
Със снеговете, шейните и детската радост –
Топят се като скреж под дъха на миналото.
Пресъхват сълзите на арктическите ледове,
Изпаряват се като водка от разбито шише.
Пияна, Земята не смее дори да се разплаче –
Утре ще бъде пустиня, раздирана от жажда.
Ще оцелее ли? Или този махмурлук ще е последен?
Земята е жалък пияница. Ледовете нямат значение.
Утре сухите пустини и дерета пак ще тържествуват.
Земята просто се забавлява. А какво правим ние тука?