автор: Albatros

Добре – някой ден ще ти дойда и ще ти се предам –
на цялата Божия азбука ще ти се разстеля.
Както древната бяла брада на татко Авраам,
ще ти се дам да ме имаш на моминска си постеля.

Ще съм слънчице, вятър из чепкани сури мъгли,
ще съм скрежове, облаци, песен и дъжд на завеси,
ще нагъна на диплици твоя дъх и душица, топлите ти поли,
цяла нощ ще те питам дойде ли си вече, къде си?

Ти си вихрове, висове, ти си слънчице в синята вис,
ти си шеметът светъл, без който – самин – ще се срина.
Аз от кал съм замесен, но ти ида светулково чист,
както Господ яви се из пламтящата твоя къпина.

Пожелай си небе – да ти бъдат далечни безмери,
да летиш из словесните бездни – свистящи криле.
Ако нейде ме стигнеш, речи просто: – Добра стига, Валери!
И опитай да минеш с мен през моето зимно поле.

Тя от Бога дойде – тази твоя прекрасна неделя,
из която Авраам изненадано Сара позна.
Предавам ти се, мила – падам на чистата ти постеля
и те вдигам над мен – моя вечна и свята Жена.