автор: rygit

Художествено мистични измислици за Гогол, Пушкин и Плюшкин - провокирани от реални събития.
Част 2
„Добре де! Ще думам! Та мисла си още то Онава не мяза ни на чиляк, ни на дзвер.”
„Ха! – сякаш се стряскам от почуда аз и после се чува да продължавам - Ха сега де! И к’во е тогава?”
„То си е едно такова де си нема ни цветомириз ни звуковкус. Иначе Него си гу има там нейде си. И силата му е великоголяма. Но То си плете кошницата или не, не! Не точно кошница. По сякаш на шевица една мяза, че веза. Ама не ка’ да е. Ми така ка’ на него си му е точно на сгода. И мно’о, мно’о на чиляка отделен той фнимание не сторва.”
„Тъй ли? И шевицата му казваш, че е важна?!”
„Ми тъй – да! Важна е. Но Него не го е еня ни за мененка, ни за тебенка… Или даже па и за третия…”
„И за какво от веки веков виси тогава горе по небесата. Че и непрекъснато всичките сме му под перманентен мониторинг…
„ К’во сеги е туй апертаментен нотитуринг бе градски?” – чува се как раздразнено пита Димича, а аз през смях добавям:
„Искам да река, че защото тогава непрекъснато ще ни съзерцава от небесата, като няма да се интересува от нас?”
„Ааа интересу’а са То! Ма нали ти рекоф. Не за отделния чиляк…”
„А как?”
„Ми за всинца ни мисли да сме добре като цяло. И като си шие фигурките на шевицата на доброто за всите земни чиляци тя започва да замязва също ка’ е красотната шевицата на онез дет’ женурята ги везат по ризи, фусти, престилки и елечета. И веч ако си му на сгода за некоя форма или шарка тама иии…” – пак замълчава за момент местният словотворец, даже от тонколоните се чува, как звучно се чеше някъде по тялото.
„Иии какво иии?” – отново го подканям аз.
„И ако ти си идеш точно на местото… Иии… Раб’тата ти въри и са подрежда кат’ по конец. И ти, и аз, и ние му думаме на това Късмет. Па то не е никакъв ми ти Късмет, а си е точно шевицата на Онава. Ку обаче си му на инчки! И не си за тама за де той та е поредил като цвет, кат’ големина или кат’ форма - тогизи страдаш.”
„Казваш бродира ни съдбините като шевица с разни форми и шарки… Ама чакай сега! Ти защо казваш, как Той прави така, че аз да страдам? Ама той нали уж Бог - Той добър бил – поне така казват хората?”
„Рекох ти го веч’ веднъж ми са чини. Той това и мазнопопина все и непрестанно ми го дудне. Но къде мен ми се чини, как Онава или де он му вика, че бил Бог. И как Той е добър… И според оня лъжкундер попина работата уж е така - ама според мен е друг път в сряда.”
„Е как тогава е бе Димич?”
„Ми тъй! Що как! И к’о ми са коколиш сеги па?”
„Чакай бе Дърдоринчо ти сега напрай ревизия на целия Нов завет…”
„Завет нов или превзет стар или с многото лазарнника барабар - не мо’а точно т’ва аз ‘а го река. Но ‘нам, че същото ка’ Онаа Великосила не е ни мъж ни жена. И по същию си начин Онава е ни добро, ни лошо!”
„Ми к’во е тогава бе Димич?”
„Такова е. Искам ‘а река, ка’ Онава е повеч’ справедливо от колкото е добро!”
„Справедливо ли?!”
„Ми да! Пък ако искаш и да е добро с тебе там друго. Там требе да му са напаснеш на плановете или па другото онова… Де лъжипопина все иска ‘а го праим… И он са праи, че го сторва га си мърмиросва под носа по литургиите”
„И кое то?!”
„Другото е мно’о ‘а му са молиш и ‘а му са кланяш, ‘а ти помага у начинанията. Ама кат’ ти казвам мно’о ‘начи мно’о!”
„Ми щом пък трябва ша му са мола, ако ми трябва! Кво ще да ми пречи да го правя?!”
„Ма то ша му са молиш мно’о ку си немаш кърска раб’та. Па ку та и скършила от зарана до мрачовина по добитък и подир ‘леба си да тичаш, ша му са молиш мноо – ма другия път. Ич няма ‘а ти е до молитве!”
„Ма то тогава, как искаш да ти се случват добрите неща, като не му се молиш?”
„Е да де! Т’ва са напиням да ти река де.”
„Кое т’ва?”
„Че те за т’ва всите земни люде - сме грешници.”
„Защо? Защо грешници? Я кажи!”
„Щот’ много малко от назе и много редко знаем от туй де пра’им кое е точно правилно за всинца ни и кое е харно само за назе си. Ма поне ку не за друго кат’ знаем, че сме мъндзърки и нищожнотварни, за туй и требе ‘а се надаме ‘а му паснем на големите планове на Онава. Дето както ти рекоф да сме му поне на реда за неколко бода от шевицата де Той га бродира със съдбините ни.”
„Ахаа ясно! А как става това с пасването?”
„Ами като се понапънеш да му предугадиш к’ъв ще да е цвета или формата на следващия бод от шевицата. Или па к’ва шъ да е следващата фигурка от красотийката де я реди. И ти точно в този момент да си в готовност да го имаш тоз конец или таз игла.”
„Ахааа разбирам сегааа! Ти за това ли ги събираш всичките тези неща за да си готов с конеца за шевицата на Онава?”
„Еее разгеле! Най най-сетня си оноди мисълта в т’ва де от коле искам да ти го рекна.”
„Добре разбрах! Димчо Дърдоричното е склад за материалите, които служат, за да се получават шевиците на Онава. Добре! А я кажи, ако е на иначе какво става?”
„Ка да е това, ако е на иначе?”
„Ако ги нямаш нещата както ти си ги подредил да речем. Ето тук имаш едно две… шест, седем… Общо девет неща има на този рафт под които си написал: „Трета седмица месец Август 2022 година” Значи ако не си готов с конеца или фигурката както са тези вещи – и? Тогава какво става?”
„Ааа… Не си ли си на мястото нямаш ли точното конче баш кат’ цвет и длъжина де му требе на Онава… Еее… Ма язе т’ва не ти ли го рекоф малко по изотдеве?
„Рече май - ама нищо! Дай пак си го кажи!”
„Ми тогава на секундината начеват да се случават трудно нещата. Даже нявгаш изобщо спират да мърдуцат.”
„Тъй ли става?”
„Тъй - да!”
„И какво?!”
„И тогива ти начеваш ‘а си гризундиш ноктите по палците ка’ си ‘се на куцузлук. Па то самата истина е, че ти сам си си виновен… И си е тъй! Виновен си!”
„Аз ли да съм виновен? И поради какво?”
„Щот си не бил внимателен, къде е следващият бод на шевицата. Също както не моиш точно да онодиш веднагически с мисълта си кое ли ша да йе унуй важното нещенце, га некоя вещ ти се е замоткала из ръцете или краката. И на где по-точно требе да го турнеш туй точно нещенце по шевицата му на Онава.”
„Е как да му го турагам по шевиците бе Дърдоринчо?”
„Ми така. От едно место да го забираш онуй ми ти нещото – какво и да е то. После е кат’ мен си го къташ, къташ у вещохранилището… Па га му доде точно местовреме де му е писано от Онава, тогива е мно’о важно да имаш добрината без да ти свени на другиго да го дадеш… Я за коричка хляб. Я за нещо, за което той сам ти предложи – паричка, дрешка или почерпушка. Па даже може ку видиш, че чиляка е фукарийка… Може било и без пари или без друга лична си сгода да му го харижеш. Сиреч ей така с едното добро на сърцето и душата си. Тама на друго место да го турнеш, че да си пасне със съдбовината и на другия човек. Щото тя неговата и твоята съдбовина те точно по този си начин са свързани в онаа общата шевица на Онава. Де онаа ми ти Великосила си прай от това шаренийките с красотийките. А па то тез’ пъстри ‘убости от бодове на общото ни житие после правят тъй, че да ни е красива бъднината де ша я живеем утря.”
„Ахааа казваш като не ми спори както на мен ми се иска нещо си за през деня - това не е, че аз съм карък… Ами това е защото не съм точно в плановете на Бог към този момент. Или пък даже му се пречкам из долните плащове на пардисюто му.”
„Ми па да! Щом му се вреш не както и къде требе из краката и той току те смотурлясва с некоа случка. Па ти после ‘оди и са чуди от де ти е паднала белята връз кратуната дебела.”
Записът свършва и в ефир се получава някаква неловка пауза, след което прозвучава тихо прокашляне на човек, чието внимание е било донякъде в глъбините на собствените му размисли, а миг по-късно се чува и глас:
- Да си ти кажа, че наистина много ми харесва това до тук дето ти го пуснах - обнадеждава ме от другата страна на линията моята чаровна Шестофайница – Малко повече тъпчете на едно място в темата. И на пръв поглед е отегчително. Но пък тази тавтологична обстоятелственост ми дава доста по-пълен обем като детайл относно мисленето на този човек. Пък и къде евентуално са предпоставките към тази твърде особена форма на изказ на този Димчо. Защото ако при професор Балан колорита в изразността е преднамерена то при този Дърдоричното или Дърдоринчо си е напълно спонтанен процес. А и пределно ясно е и другото…
- Кое? – малко притеснено я прекъсвам аз.
- Че с такъв тип особени хора много трудно се води нормален диалог, както като аналитичност, така и като логическа конструкция. Но признавам си! Наистина този Димчо Дърдоричното е някакъв уникален местен колорит. И като лична философия, и като словотворна изразност. Мисля напълно си е заслужил и двете прозвища. И Дърдоринчо защото на моменти наистина е като водопад от празнословие. Но и Дърдоричното му подхожда защото за мен лично вторият му прякор ми е като някакво намигване за тежестта на ексцентричната му самобитна мъдрост. Която много явно лъха от привидно цинично грубоватите му умозаключения. За това и живо се интересувам какво ли има в другите десет минутки, които си ми приготвил но не си пратил.
- Хубаво! Щом пък от сутринта ще ме вкарваш на твоята езиковедската вълна… Ще ти пусна някоя от другите части. И ти си прецени ако си сигурна, че това е един от хората, които търсиш, направо сега преди да изляза от нас да му пускам записа и да се прехвърля от касетофона на компа.
- Съгласна! И казваш той събира вещи като Плюшкин ли? – изхихиква ехидно Шестофайницата и после прошепва - Или пък може би някак като теб?
- Мен сега ме остави за малко на страна. Но при него има едни много по-интересни моменти. Аз тогава на изказа му не съм обръщал толкова внимание. Може би първо щото съм му свикнал. И второ - ние конкретно в село заради приказките му много го майтапехме. Но ако честно трябва да кажа сега си спомням, че му отделих толкова време по съвсем другата една причина.
- Охо! Много мило. Проявил си още тогава творческа инициатива по мое задание. А какво се крие зад това - специална причина?
- Ами не знам обърна ли внимание на онзи детайл в диалога където се говореше за рафта с датата…
- Не! Аз по-скоро се заслушвам в словотворчеството му, търсейки аналогии близки с тези до изказа на академик Балан…
- Ето и джокер. Като го слушаш следващия път обърни внимание! В записа аз прочитам на глас написаното на единия от рафтовете и в последствие казвам: „Трета седмица месец Август 2022 година!”
- И какво толкова?
- Значи той тези неща, който намира, или му ги дават, като непотребни – той стриктно ги подрежда по рафтовете. Но не по това каква функция изпълняват предметите. Или пък да речем по техните габарити.
- Ами как?
- По някаква си негова Дим Дърдоринчова измислена логика.
- Хахо и логика?
- Да! Ами чудя се, как да ти я кажа щото е много шантаво, като и самия него де…
- Ами започни на български, че него по го владея… Пък после може и на хаховски диалект да преминем… - смее се на глас Шестофайницата от другата страна на линията.
- Значи неговата логика е че всеки предмет си има душа и съдба, които той вижда. И още, че някой предмети имат втори, трети или пети шанс да бъдат използвани от няколко различни стопани…
- Е до тук ако си затворя очите около инфантилността за одушевяването на предметите нищо хахаво. Нормално логично съждение на малко дете…
- Така! Но той казва, че вижда приблизително и по кое време изхвърлената или потрошена вещ ще има много голям шанс да бъде потърсена от друг човек. За това и в неговото Вехтохранилище има стелажи. А всеки рафт е обозначен с надпис за седмица, месец и година напред във времето. Плюс една цифра, която показва, ако вещта не е попаднала в зоната на шанса си. А поради това не е потърсена в първия определен от него срок. Тогава той казва, че отново контактува с Онава и Той или То му дава втора дата, на която вещта ще бъде потърсена. След което Дърдоричното я премества по-напред в бъдещето.
- Малко тука не разбирам.
- Добре! Ще се доизясня! Той твърди, че за вещите, които е намерил лично Онава му казва в коя седмица, месец или година ще са потребни някому. И за това така и ги нарежда. Вещотеката му, която всъщност е една огромната плевня завещана от дядо му, като я погледнеш отстрани - все едно е календар на бъдещето.
- Да това го разбрах. Но наистина не съм му обърнала внимание! И какво? Получава ли му се?
- В някой случаи - да. В село казват, че той е като голяма стара къща, в която всичко има. Шест седем села наоколо знаят за Димчо Дърдоричното и за склада му с всевъзможни натурии. А който закъса за нещо де го няма по магазините идват да търсят при Димчо. При това какво ли не. Нещо като морга за непотребни вещи на човешкото ни битие е той. Това си го знаех и от преди. Но най-интересното бе, че за двете седмици престой докато правих записите в околността, наистина присъствах на няколко случая, в които това, което хората търсеха бе на съответните времеви рафтове. И то приблизително така, както той го беше предвидил. Или ако се уповавам на неговото виждане – така както Онава му бе прошепнало.
- Ехааа- ясно! Голяма скица – казваш е този Дърдоринчо ли, Дърдоричното ли!
- Такъв си ни е той - да!
- Значи е доста по-особен Плюшкин от теб. Даже май те надминава.
- Не знам дали ме надминава, но той е втория особняк, който познавам от близо с подобниии… Подобниии… Как да го нарека, че да не се самообидя – смея се на глас по телефона.
- Подобни Плюшкин странности.
- Точно казано – Плюшкин странности.
- А другият е кой?
- Другият е един мой съученик. И той все плува или мисловно битува в един въображаеми филми, че всъщност да събира всичките тези натурии - това е негова изключително важна житейска мисия спусната му Свисше.
- Мисия вехтошар!? Интересна представа за нещата. Може би даже е и повод за лична гордост!
- Браво! Много точно дефинирано. Точно като от Шестофайница!
- Добреее! Благодаря! Днес ме засипа с комплименти! Дай нататък за нашия човек!
- Ами нататък - той е напълно убеден, как това е негова мисия! Или както той я нарича Райска Мисия. Сотир се казваше, но Плюши му викахме… Той също казва, как вещите, които намира все някога може да са полезни на други хора. Още че това неговото не можело, който и да е ей така да го върши. Задължително било да бъдеш натоварен с тази мисия Свисше за мисионер. Но разликата в твърдението му от Димчо Дърдоричното е, че вместо за шевица, той говореше, как под диктовка на някой си от Друг Свят подреждала красивата житейска мозайка. Но никога не уточняваше дали иде реч за Божество, за Дух на починал човек, или някаква друга неземна форма на интелект.
- Хе! Хе! Хе! Значи тази Мозайка може и духът на Плюшкин да я подрежда…? Така ли?
- Ти го каза Шестофайнице…
- Хе! Хе! Хе! Мозайката на Плюшкин – готино е това.
- Готино е! И аз много си го харесвам този израз!
- Ахааа… Мисля започвам да разбирам. Значи понеже Плюшкин ама истинския – Фьодор магазинера понеже е натоварен с греховете на алчността и скъперничеството, когато се е възнесъл и е започнал да ги изкупува, подпомагайки подреждането на мозайки от съдбовни красоти.
- Може пък и нещо такова да се получава. Защото Щестофайничке нали всеки грях предполагам е някаква форма на духовно престъпление, чието наказание може би се изразява в определен изнурителен вариант на изкупление. Било като битово земно изпитание! Било то като пряко съдбовно наказание под формата на болест или загуба на близък човек, или същество...
- Ехеее! Каква свежа философска сентенция - само… При това изречена не от кого да е… А от човекът самия той явяващ се съвременно подобие на Плюшкин. Ако може да те чуе Гогол от Отвъдното наистина би ти се зарадвал. Стига идейният провокатор или координатор от Оня свят за реденето на такъв тип Плюшкин Мозайки в края на краищата да не е самият Гогол – смее с глас Шестофайницата.
- Ами вече си мисля, че в онзи конкретен случай може Гогол и да го е чул нашия Сотир. При това кажи речи персонално… Или обратно Гогол от Ония Свят да е прошепнал това-онова на наш Плюши!
- Шшш….! Стига, стига… - изшътква ме моята позната.
- Да бе – защо?! Нали знаеш, че има хора, които си правят седянки с духовете на починалите…
- Как, как?! Партита с духове от Отвъдното ли!? Я без глупости – моля те! Шепот от Отвъдното… Дух… Я не ми се прави на страховит ужасник… Остави тези интерпретации по темата на комерсиалната филмова индустрия. Че то виж я и тя от колко време непрестанно се опитва яката да експлоатира естествените човешки страхове. И все очите на сценаристите все са обърнати към онова умрялото пространство по-известно като Ония Свят…
- Така, така! Ама има и други гледни точки по въпроса – отговарям аз и накратко ѝ разказвам за спиритическите ни сеанси от ученическите ми години.
- Божеее! Никога не съм предполагала, че ти можеш да си съпричастен към такива дела… Наистина ме изненадваш тази сутрин! Добре! А при тия ви контакти този вашият Сотир беше ли там? Щото казваш, че сте имали контакти с Гогол… Пък той може да е бил засегнат по някакъв начин?
- Не. Нямаше го!
- Ехаа! Ти сега направо ме заинтригува.
- Защо? Че какво пък толкова?!
- Ооо… И защо как! Гогол е един от възможно най-мистичните автори в световен мащаб. Имал е циклофрения с огромна дълбочинна като амплитуда между еуфория и депресия. Ама те и родителите му са били такива. Може би и поради това лудостта му се е утроила като генетично наслагване. И той в едно с гениалността си е бил откачалка от всякъде. За страховете му да не бъде погребан знаеш ли?
- Това го знам – да! Според повечето публикации е болест на психиката…
- Така е! Но тук започва мистиката и интересното.
- В смисъл!?
- Страховете му са били напълно основателни.
- Уха! Тук май ми върна ресто с изненадата!
- Така е – да! Тафофобията или по-простичко казано страховете му да не бъде погребан жив му идват от това щото той ясно е съзнавал, че когато изпадне в някой от дълбоките си депресии прилича на умрял. И наистина е било така. Според съвременните разбирания това, което той е имал е дълбока летаргия, при която жизнените функции са силно занижени. Някой специалисти разглеждат неговия случай като остра форма на особена Каталепсия. По онова време обаче познанията и методиките в медицината са била на такова ниво, че виталността се е установявала с помощта на огледалце с пудра поднесено пред носа и устата. Не че днес съвременната медицина има много по-голяма яснота по въпроса за летаргията. Ето норвежката Августа Лингард няколко часа след като в 1919 година родила живо и здраво момиченце заспала. И така проспала двадесет години. Първото интересно е, че когато се събудила през 1939 година била с непроменена младолика външност. Второто е, че за съжаление в последствие наваксала със стареенето. Дори на финала изглеждала по-зле от връстниците си. Или случая описан от легендарния физиолог академик Павлов за мъж на име В. Качалкин. Последният заспал 1896 година и се събудил двадесет и две години по късно в 1918 година. Както и Надежда Лебедева, която пък заспала на пода в собствената си квартира. Тя също ударила една „лека дрямка” от къмто двадесет години. А как и по какъв начин се развиват нещата в организма няма точна яснота. Особено това че в напълно естествени условия и без никакви медикаменти издържа толкова дълъг период без храна, вода и отделяне на непотребни вещества - науката не е в състояние да обясни. Да във всички космически центрове по земята се интересуват от хибернацията. Но там всичко се постига с химически вещества и специални капсули. Но естественото изпадане в летаргия за толкова дълги периоди, или в толкова дълбоко състояние наистина е предизвикателство за науката. Вярно - всичкото това е съвсем друга тема. Въпреки, че така както на пръв поглед уж се отклоняваме от линията на диалога, никак не е невъзможно Гогол да е изпадал в някакви по-краткотрайни разновидности на летаргия. Особено в случаите когато е пропадал в онези дълбоките си депресивни кризи. Защото каталепсията като състояние не рядко е следствие на силни емоционални трусове. Каквито в повечето случаи са съпровождали Гогол в тези му циклофренични състояния. Или ако река да обобщя нещото, което е абсолютно сигурното е, че единия от страховете му се е сбъднал.
- Кой?
- Той е умрял в съня си. А последните му думи според слугите са били „Ще продължа да се смея през сълзи!”
- Лелеее Щестофайнице от къде у теб такива медицински знания? Чак в един момент да си помисля, че не са никак повърхностни… Ти тайно да не си изкарала някой медицински колеж между семестрите на филологията?
- Еее чак задълбочени не са. Но информацийката ми е точна. Работих по произхода на идеята за Спящата красавица на Шарл Перо и Братя грим. Оказа се, че и двете версии почиват на интерпретации на народни приказки. Че по този повод се поразрових из темата за по-така особени случки с летаргиите – ама потвърдено истински.
- Че защо са ти?
- Искаше ми се да поразсъждавам над идеята, би ли могло народното творчество да черпи идеята за тези си сюжети на Спящи красавици от някакви реални събития с тежки каталептични състояния. А съответно точно по този начин идеята да се е просмукала от самобитния фолклор, към то световната класика в детска литература. Защото ето конкретно в случая с Надежда. Никой не е могъл да я събуди. Ни лекари, ни знахари, ни баячи. Събудила я сестра ѝ, прошепвайки ѝ в ухото трагичната новина за кончината на майка им. И „Спящата Красавица” с обещаващото име Надежда се събудила почти на мига. Та и точно както в произведението на Шарл Перо Спящата Красавица не помнела нищо.
- И какво от това?! Май не мога да схвана! Ще ми разясниш ли?
- Е защо де! Колко му е за да се премахне негативизма и самата неприятната ситуация за починалата майка при детската приказка чисто сюжетно лошата новина умишлено да е заменена с целувката на влюбен от красота на девойката принц. А изчистена по този елегантен начин фабулата дава възможност красотата и добротата оформени като поуката да поемат ръка за ръка към детската душа – спира за миг излиянието си Шестофайницата и после закачливо пита – А ти защо питаш?! Да не ти стана интересно?
- За интересното – да! Определено събуди любопитството ми. Ама то нещо тук не е наред.
- Какво?
- Ами Шарл Перо в писал къде седемнадесети век… Пък за тази Надежда за която ти говориш нали каза 1919 година че заспала… Значи няма как Шарл Перо да е знаел за този случай… Така че това не може да ти служи като подкрепа за хипотезата ти от къде иде идеята за Спящата красавица.
- Е да, да! Конкретно Шарл Перо пък и Братя Грим няма как да са почерпили нещо от тази информация за случая с Надежда. Но какво пречи и преди седемнадесети век да е имало подобни случаи. Едва ли Каталепсията е възникнала чак след късното средновековие.
- Добре, добре! Разбрах! И за приказките, и за летаргиите ми стана ясно! Но още по-интересно ще ми стане, ако ми обадиш от това, което ми изнесе като кратка лекция, къде в края на краищата е конкретната мистиката при Гогол? Все пак точно пък неговия случай по никакъв начин не е народна приказка – нали!?
- Има си я и при него... И мистиката, е в по точно казано в самата сказка –
- Сказка ли!?
- Да това е руската дума за приказка!
- Разбирам! И какво нататък!?
- Вярно! Не е потвърдено от независим източник. Но се носят слухове, че когато на 31 май 1931 година решават да пренесат тленните останки на Николай Василевич Гогол от Данаиловското на Новодевическото гробище - скелетът е бил в странна поза…
- В странна поза ли?! Какво значи това?
- Някой от гробарите е казал, че скелета в бил по лице. Черепът е липсвал. А капакът на ковчега е бил надран от вътрешната страна.
- Стига де! Вярно ли е това?
- Не зная колко е вярно. Но ако има макар и доза истина в това излиза, че страховете са му били основателни. Така че нали вече се сещаш с Духът на какъв особен човек сте се свързали, ако това чудо спиритистическият сеанс е изобщо нещо възможно…
- Лелее… Това последното пък аз не го знаех…
- Да, да, да! Такива са слуховете! Но не само това е мистичното при този велик автор.
- И какво друго?
- Знаеш ли, че Плюшкин е реална личност със същото име досущ приличаща на героя на Гогол.
- Е да! Има ли някой да не го знае това?! Но то много автори ползват типажи за героите си – какво му е мистичното на това!?
- Да! Но когато е излязла книгата Мъртви души въпросният магазинер Фьодор Михайлович Плюшкин сочен като жив типаж на героя на Гогол - Степан Плюшкин е бил едва на пет годинки.
- Я бе - и как? Аз пък защо си мислех, че въпросния Фьодор Михайлович е съвременник на Гогол?!
- Съвременици са, но донякъде! Защото като възраст са в много странен отстъп във времето. Определено непозволяващ живата личност да бъде модел на литературния герой. Търговецът Фьодор Михайлович Плюшкин е роден 1837. Починал е 1911 година. Първото издание на Мъртви души е 1842 година. А интересът към колекционерството на Фьодор Плюшкин е започнало някъде около 1870 година. Решил е да събира редки според него неща. Монети, ръкописи, миниатюри, автографи и всичко, което можеш да се сетиш. Впоследствие частния му музей се е намирал в Лвов. За това и точно тук е мистиката я! Не се знае, кой на кого е заприличал. Защото Фьодор Плюшкин наистина се е превърнал в почти точно копие на героя на Гогол - Степан Плюшкин. И да това е така! Но с изричното уточнение, че това с Фьодор Плюшкин се е случило къде тридесет години след излизане на книгата. А ако трябва да кажа нещо по посока на безапелационното потвърждение за брилянтната дисекция, направена от Гогол на този тип душевности е, че част от колекцията на въпросният истински Плюшкин в последствие е оценена много високо. И в момента се намира Ермитажа.
- Ехаа… Това наистина е мистериозно. И за Ермитажа също не го знаех!
- Знаеш не знаеш, но си е така! Има даже и още едно интересно допълнение…
- Какво!? Казвай!
- Гогол е бил много близък с Пушкин. И се носи мълвата, че един ден двамата минали покрай магазина на бащата на Фьодор Плюшкин. Тогава Пушкин заострил вниманието на виртуоза на гротеската над тази интересната фамилия. Но така или иначе една от най-пълните мистерии си остава факта, как един човек като Гогол, който е живял в деветнадесети век е съумял да описва в такава дълбочина и с толкова прецизна точност психологическите портрети на своите герои. При това без този човек да има и грам понятие от това, с което към момента разполага съвременната психология и психиатрия. И като теория, и като практикум. За мен Гогол е нещо като литературен гений или феномен. Тук вече няма как да знам до колко въпросният ти съученик Сотир е контактувал с духове от Отвъдното. Или пък този Димчо Дърдоричното, как се свързва с неговия възвишен или всевишен Онава. Но като човек литератор и езиковед наистина ми стана интересно. Чак бих се замислила над онази на пръв поглед незначителна подробност, за която ми каза, че сте получили като информация около сипиритистичните ви диалози с Гогол…
- Коя по-точно имаш в предвид?
- Дето Гогол ви споделил, как образът на Плюшкин му е дошъл Свише от бъдещето. Бих казала, че да речем може да е нещо паранормално или някаква странна форма на преплитане.
- Преплитане на какво или на кое?
- Преплитане на миналото и настоящето с бъдещето. Или пък не, не, не. Не бях точна. По-скоро преплитане на тогавашното настояще на Гогол с неговото бъдеще. Ако по-конкретно трябва да бъде казано Гогол по един или друг начин да е надникнал в житейското съвремие на самия Фьодър Плюшкин. Който както вече е известно е някакъв типаж от бъдещето на литературния герой Степан Плюшкин. Но не знам! Не знам! Искам да съм откровена с теб! Признавам си - такъв род мистичните неща са ми много интересни. Но все пак като човек развиващ се в хуманитарното поприще на езикознанието тази материя ми е много, много далечна и мъглява. Дори както вече казах тези неща са ми в доста дълбока неяснота до колко изобщо са възможни.
- То и аз не съм с много силна вяра в тази посока, но напоследък нещо съм започнал да се огъвам…
- Да, да, да! За първото знам защото сме дебатирали по темата. За това и се учудих, че изобщо си участвал в подобни мероприятия. Пък било то и на много млади години… Ама пък знае ли човек!?
- Взема ми думите от устата. Знае ли човек! Защо ли пък не точно поради някакви такива духовно или душевно-времеви преплитания Гогол да не се превърнал в както ти казваш, че е един изключително загадъчен творец на деветнадесети век.
- Определено е такъв. Във фонда със златните зърна на световната книжнина е пълна загадка. Защото умира млад – през 1852 година в Москва само на 42 години. Но пък за разлика от младоликия му вид прозренията за естеството и същността на човешкия характер изписани в произведенията му са все едно че са писани от белобрад мъдрец трупал знания цяло столетие пълноценен живот.
- Ти май си му голям фен!
- Няма да скромнича - така е! Може би и точно за това ми стана интересен твоя Димчо Дърдоричното като личност. А ще можеш ли да ми пуснеш още някой откъсче от петминутките на Дим Дърдорин, предхождащи този трети номер.
- Добре! Само секунда. Ето ти нещо от файла Дим Дърдорин 2. Но там като смисъл ще има някакъв псевдо ретроспективен ход на логиката в разговора спрямо това което чухме от 3 част…
- Няма проблем. Ясно ми е, че това ще е някъде по напред в самия разговор. Дори може да не го слушаме целия. Примерно само някоя и друга минута да съм сигурна, че няма да ти изгубя времето да го прехвърляш целия.
- Добреее! Щом си рекла ей сега ще ти врътна някоя минутка – отговарям аз и пускам файла някъде от средата:
„Лелеее… Димчооо… Димчооо…Ти си направо като митнически склад бе Дърдорини. От какъв зор толкова грижа за всичките тез непотребни боклуци…”
„Не са боклуци. И не са непотребни! А това не е прост склад.”
„Ми к’во е! Добре айде не е склад - стара плевня без слама е!”
„И т’ва не е !”
„Добре и к’во е?”
„Аз му викам че тв’а е вещохранилище на Онава. Или поради си това йе една възголяма важноодая на която язе съм пастир.”
„Как, как, как?! - смея се аз от сърце – Как я нарече тая плевня?”
„Вещохранилище - Важнооодая!”
„Ахаа! Там където съхраняваш скъпите вещи? Това ли е?!”
„Неее… Не ги съхранявам!”
„Ми?!”
„Това е там където ги храня.”
„Ааа да бе! Ама съм и аз. Хубаво! Храниш ги! С вилица с лъжица или с черпак?! Че гледам имаш и някой доста по-едрогабаритни неща… - и се чува как пак се смея на глас.”
„Ни с вилица ни с черпак. С душа и със сърдечност моя ги ‘рана. Ама то не е раб’тата и само в е’ната му ‘рана…”
„Добре! И с какво ги огощаващ - ако не е тайна разбира се.”
„С унимание, с думи благи. Чиста ги. Обръщам ги на една или друга стърна. Да са не прележават много, мног’, че са и те натъртуват нявгаш. И от това ги фащат кривоформи и са погъват тук таме. Даже и ги и премествам щот’ и тях от врем’ не врем’ ги фаща саклета.”
„Да бе да! Даже и декубитални травми може да получат…”
„К’во, к’во?! К’во каиш мо’ат ‘а получат?”
„Декубитални рани!”
„Това на космоезик ли е, или е на инженеросказака? Щото ако е вярно ще требе и от това да ги варда!”
„Забрави, забрави Димич! Медицински термин е! Ама я чакай сега… Кажи ми по-скоро нещо друго… Освен да им бършеш праха - нещо друго правиш ли с тия сбирщини?”
„Ами не винаги пра’я с тях неща. Просто те нявгаш ей така туканка си стоят и си почиват… И тогива си говоря с тях.”
„Говориш си?”
„Да!”
„Ама само ти на тях ли им говориш или и те на теб ти нашепват това онова?”
„И аз и те – все думане си думаме. Понякога дружно нявгаш поразделно…”
„Добре – диалог някакъв водите. А от какво казваш, че си почиват?”
„От това де са били на служба, преди аз да съм ги намерил. И сега туканка на е местото в дет’ те си отдихават.”
„Ахааа… Нещо като пенсионерски пансион за грохнали от употреба вещи-ветерани.”
„Ами да! Ветерани или инвалиди са всите. Но си има то тях и бая читави. Нищо си им няма. Просто са с оранени от нещо си души - обидени са на старите си стопаните, че са ги зарязали по най-неуважителния начин. Ма т’ва на вас все не ви се верва. Щото вия вещонепросветлените гледате на тях като на част от околовръсното ви предметобездушие. Па то не и тъй.”
„Ма да бе! Как пък и аз пак са не сетих. Добре бе Дърдоринчо и що е така - а? Я кажи тук на микрофона!”
„Щот’ то всяка вещинка де и напрайна от ръка човческа да ни служи на нази ‘ората и те кат’ нас – и те душички носат. И ку ги не ‘раниш с внимание и се не грижиш да ги пренареждаш те начеват да гладуват за внимание. И ку искаш да зна’ш мно’о от тях страдат от безчовечна самота. Нявга ей тъй изнурени от таквази си глад за внимание иии… ‘земат та са счупат. Па вий понеже сте в пълно душонезнание най-чясто казвате: „Ми дошло му времето – счупило се” Па то ние точно си тъй. И за това по заръката на Онава аз съм им отделил таз прещедрата вещоодая. Да си я ползват кат’ за вещохранилище бъдева.”
„По заръка на кого, на кого? Я кажи, кажи пак, че май не разбрах!”
„Ми на Онава.”
„А кое е то това Онава - а?”
„Ами Онава е едно такову дето е Онава!”
„Добре ясно Онава е Онава - и какво пък му е толкова оновато в него?”
„Ами точно Онава ми прошепна за тая вещоодая да я сторя на мястото на плевнята!”
„Какво ти прошепна?”
„Ма ти кво си ма заразпитвал сеги!”
„Е как к’во? Нали за разпитване си ни беше уговорката де!”
„Да да! Вярно, че тъй си бе! Ми к’во, к’во!? Шушна ми как к’во… Ма като каям три нощи и пет деня ми набива обръчите да го напра’я това вещохранилище!”
„Абе Димчо бре… Част от старо чирясло виждам тук. Телчета на килограм. Бракувани чашки от далекопровода до село. Пакет капачки за буркани без винт. Три подкови. Чифт стари обувки. Парче от стар магарешки хамут. Тас от кола. Как му викаш на всичката тази натурия. Щото то дали е вещоодая или стара плевня за боклуци не е ли все тая. Сиреч тъмно помещение дето на времето са слагали слама. А от долу в каменната му част може и зимнина и сезонните неща които не ползват да се прибират? Пък нека и да си почиват там щом си рекъл.”
„Казах ти че си в големогрешка. Не е натурия т’ва!”
„Добре, добре. Ма щом не е натурия к’во е? Как му е името?! Ха кажи де!”
„Т’ва са пърченцата от фигурките за шевицата на Онава!”
„Леле много сложно това като изречение. Я стига Дърдоринчо! Каква шевица…? Ми то тук няма ни конци ни плат! Шевица - ама друг път. Изобщо не виждам к’ва картинка ще се получи от тез твоите неща дет’ си ги събрал тука. То едно с едно си не подхождат! К’ва е таз шевица? К’ви са тез фигурки! И каква е тая Онава дето все я дъвчеш бе Дърдорини?”
И тук някъде чувам от другата страна на линията гласът на моята позната - Шестофайницата.
- Доообре! Това определено ще е единия човек, за който ще моля да ми прехвърлиш пълните ти записи с него. И да! Разбрах го това за шевицата. Но да си призная, че на ония ти съученик казванката дето бил редял мозайки от намерените предмети повече ми хареса. За него имаш ли нещо записано?
- Нее! Нямам. Къде ти! Тогава бяхме още ученици. Харесал съм си я аз неговата формолировка, но за това по-късно.
- Ясно! Но поне донякъде си обясних от къде ти идва и твоя Плюшкин импулс.
- Да бе. Нищо не си разбрала.
- Така ли?! Виж ти!
- Така! Защото то самия аз не съм разбрал точно пъъък какво ли остава друг дето не е толкова в час с миналото ми. Но сега нямам време да ти говоря за други неща. Като се видим да се черпим може и да ти разкажа.
- Добре! Но да си знаеш, че ако това е единия от хората, които търся из твоите записи може би е точно този. И да си знаеш, че във ваше село сте си имали един феноменално колоритен словотворец. А и още нещо ми идва сега на ум.
- Какво?
- Занимавайки се с такива хора като Балан и твоя Дим Дърдоричното оставам с впечатлението, как на определени периоди се раждат хора с аналогични дарби. Предполагам в дълбоката история на нашата езикова еволюция могат да се открият и други техни подобия. Но ако изляза от моето филологическо русло виждам, че и при другите дадености е подобно. Ето виж как само с теб случайно или не до там случайно попадаме на няколко Плюшкиновци. Фьодор Плюшкин. Твоя съученик Сотир-Плюши. Димчо Дърдоричното… Иии… без да искам да те засегна, но и у теб откривам някакви подобни черти, макар и доста по-смекчени…
- И какво искаш да ми кажеш с това?
- Че такъв тип повтарящи се в дълбочина на историческото време подобни като дадености личности всъщност са желоните на всяка една духовна и цивилизационна еволюция в определена общност. И то без значение дали става въпрос за езикова, научна, психологическа, или чисто интелектуална еволюция.
- Ахааа! Ясно. Нещо като сигнално цветните маркери по пътищата. Никой не си шие дрехи с такива цветове, но всеки жадно ги търси с очи когато потъне в сивата рутина на монотонния ритъм на пътя.
- Браво бе сладурчо. Хубаво го каза това. Но сега ще ме извиниш ли. Ще трябва затварям, че един много напъва да ме чуе. Вече трети път ми звъни. Като си готов ми ги пусни на пощата. И почерпката си я имаш където пожелаеш. Пък за да ме разбереш защо толкова ровя и те - притеснявам - ето! Пращам ти по месинджъра една извадка от три изречения на Александър - Балан до министъра на просветата. Аз съм му много сериозна фнека на този колос на българското езикознание и словотворчество. Потърси данни за него в нета! Така сам ще имаш възможността да си прецениш дали си струва труда да се занимаваш със закачливата ми молба! – казва чаровната Шестофайница и на екрана на компа ми цъфва надписа, за който тя само преди секунди ми каза:
„Господин министре с душесмут окосъзрех във вестопродавците всекидневни, че е сторена изпъдица на смоличността ми от Вашево просветилище народно, поради негодие старешко. Това вля злиногорчило в душепокоя ми и ме подтикна към устопсувни матерни мръснословни. Защото ако ме олицесъзрете ще заключите, че съм душесвеж, сърцемлад и в прекрасно якотелесие” и в стаята се разнася до отдавна познатото ми - Бай за сега Красавецо!
- Дадено хубавице Шестофайнице! – отвръщам и аз докато го чета - Ще им хвърля едно око на Балановите ти изречения. Но да си знаеш, че ще си търся почерпката като завещание! Бай и от мен за сега.
Намирам касетките на Димчо Дърдоричното. Пускам тази под номер едно да се прехвърля. А пред очите ми трите изречения на академик Александар Теодоров - Балан. След като съм затворил телефона ги чета още няколко пъти.
Ами да! Може и права да се окаже чаровната Шестофайница. Имат доста общи неща в изказа с наш Дим Дърдорин. Не бях чувал изобщо за този човек. Но като прочетох в нета за него - заслужавал си е поста като първи ректор на СУ Климент Охридски. Пък и други не малки заслуги има за България. Бил е главен деловодител на Българското Книжовно Дружество – предшественика на БАН. Един от създателите на БТС (Българското Туристическо Дружество) и редактор на списание „Български турист” Три години главен секретар на Българската екзархия. Ама какво ли съм заразсъждавал и аз, като си познавам Шестофайницата. Тя току така шапка не сваля. Камо ли фен на кой да е да стане. Особено пък в сфери където и е най-голямата и сила - езикознанието.
И така чета за този човек същевременно, наслаждавайки се на насечения аудио изказ на Дим Дърдорин и обясненията му около причините, как и защо се занимава точно с това неговото странно вехтошарство. По едно време даже прозвучава и жалба, че ако все така вървят нещата в скоро време ще трябва да премества целия си наличен антураж на ляво и да дописва години след 2025 на рафтовете в дясно. Не му се искало бъдещето да му бъде в ляво. Странна логика. Ама то какво ли около всички тези събития е в границите на някакво нормално разбиране.