автор: stanina

Все се виждам приседяща на прага -
взирам се някъде там, надалече
още мечтая еднорога да впрягам,
и прашинки сълзливи скрито бърша,
макар че триста лета зад мене са вече...

Все очаквам да хлопне вратата,
бързи стъпки да притичат през двора,
безплодни клони старата круша
протяга по навик към светлината
сянка хвърля на комшиите бора.

Уж толкова много работи зная,
а до нищо конкретно не стигам:
как да тегля на живяно чертата,
не познавам и кога идва краят,
нито вярвам в гласа на съдбата...

И след триста преживени лета
гоня вятъра, боса газя тревата,
все съм същата отворена книга,
завещана да я допише безкрая,
и признавам: дори и сама се чета