автор: mamasha

(непретенциозни бележки върху новата поетична книга “Кислород” на Кръстьо Раленков)

Първото, което си помислих, когато започнах да чета стихотворенията от “Кислород”, беше, че философът Раленков и поетът Раленков непрекъснато се наддумват един друг, състезават се - ту философът със съжденията си се намесва във възприятията на поета, ту пък поетът омекотява чрез образи и емоции категоричността на философските съждения.

Едва после си дадох сметка, че това първо впечатление не ме е излъгало. Защото, навлизайки в подтекста на творбите, все по-ясно започвах да виждам как с изразните средства на поезията, с чувствеността на словото Кръстьо Раленков се опитва да преоткрие и да ни
разкаже своята философия на битието и света, на миналото и днешното си съществуване. Битие, материя, духовност в стиховете му не са само философски понятия, но и конкретност, визуализирана чрез образи и картини, оживяваща чрез силата и красотата на емоционалното въздействие - един град (“Истанбуло”, “Венеция”, “Нещата, в които си сам”), един нощен ресторант (“Елегия за нощен ресторант”), една река или планина (“Лято”, “Южна планина”), дори гримираното лице на една жена е превърнато в част от това необятно мироздание (“Интродукция”); докосваме се до него и чрез странното лутане между “Muss es sein?” (Дали трябва?) и “Es muss sein!” (Да, трябва.”) ** (“Пейзаж с Кундера”, “Той заменя кралство за кон”, “Рамкиране на картина” и др.), и чрез някакво почти болезнено усещане за празнота и безсмислие:

...Аз стоя отстрани и съм само един пробит съд,
през когото животът изтича...
“Завои”

Дали съзнателно или интуитивно, но поетът и философът се събират именно тук, в това “през когото”. Не “от когото”, а “през когото” животът минава, докосва го, някак се опитва да го приобщи, но не успява да се задържи в него. А от това се ражда едно много мъчително чувство. И в този момент сякаш философът отново се отделя от поета, разсъждавайки, подобно на Кундера, за “непоносимата лекота на битието”, задавайки и на себе си, и на читателя си въпроса, който чешкият автор формулира така: “... Колкото по-голямо бреме тегне
върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е. И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?... ” ***

И тъй, тежестта или лекотата на бремето, наречено “битие”? Тук философът Раленков ни изоставя, не ни дава пряк отговор, но пък ни провокира сами да го търсим,прониквайки в тъмните кътчета и светлите дълбини на текста, следвайки поета Раленков през образите и
емоциите. А той ни води из конкретни места, сякаш “по все едни и същи улици”, споделя с нас чисто човешките разочарования и болки, свои ли, на лирическия си герой ли, че отдавна вече животът му е просто “път, но не и пътешествие”, че пътуването към себе си и през себе си
е минало, че светът около него вече не му е интересен, че се бои да напусне удобното си безразличие и към себе си, и към другите, но и някак си не му се иска да го напусне. И докато поетът се пита и ни пита какво е това – зрелост или умора от необходимостта да отвръщаш ежечасно на ударите на действителността, в която живееш, докато ни предлага една своеобразна поетическа диалектика, в която тематично нещата стоят по-близо до бремето и
правдивостта, а формално-изказно са белязани от една полуреална лекота, философът, лукаво подсмихвайки се, ни причаква на някоя от следващите страници, готов отново да поразсъждава за повтаряемостта на съществуванието и дали тази повтаряемост “ни прави
приковани към вечността” **** , за красивото, грозното, за това, че “без дори да съзнава човек и в миговете на най-черна безнадежност композира своя живот по законите на красотата” ***** . Ще открием такива мисли в “Одисея и Пенелоп”, “Дневно пауново око”, “Ръждивият ключ на нещата”, “Август”, “Кубизъм”.

Изобщо може да се каже, че "Кислород" е книга, поместена между задъхването и въздишката, между затаения дъх и почти болезнения хрип, книга, по думитена автора ѝ , за нещата, който тук, в тази секунда, са ни жизнено необходими, също като кислорода, но които, подобно на него, в дългосрочен план ни убиват.

Това, което със сигурност няма да открием в творбите от тази книга, са емоционалните изблици. Никакви фалшиво-патетични “Ох” и “Ах”, никакво декларативно въодушевление, плач, смях. Те не са и характерни за поезията на Кръстьо изобщо. Авторът сякаш е привидно равнодушен повествовател и наблюдател на собствените си преживявания, на случващото се с него или с лирическия му герой. Ала това спокойно изложение е само външно. Вълненията и
чувствата ги има, внимателният читател ще ги открие в удивително точния подбор на думите, в красивото и неочаквано съчетаване на епитетите, в изграждането на метафорите, в използването на сравнения, алитерации. Не, не става дума за самоцелна словесна еквилибристика, а за майсторска, с чувство за мярка и усет за езика, употреба на тропи и стилистични фигури, за да се изрази една богата, наситена гама от чувства. Внимателният читател ще долови и липсата на каквато и да е изкуственост в образността. Дори да е съзнателно търсена тази образност, тя звучи естествено и не напряга – доказателство за
тънката литературна интуиция, за прекрасно умение да си служиш със словото, превръщайки го в чудно звучащ инструмент, с който да предадеш, да внушиш на читателя мисли, идеи, чувства, всичко онова, което те вълнува и ти се иска да споделиш с него.

Нарекох тези си бележки “непретенциозни”. Защототе са по-скоро спонтанен, дори някак задъхан размисъл, предизвикан от личния ми прочит на книгата, отколкото хладнокръвен и задълбочен литературоведски анализ, какъвто несъмнено, рано или късно, ще "сполети" тези
творби. Но... мисля, критикът, и обикновеният читател ще се съгласят за едно - поезията на Кръстьо, макар че се чете и възприема леко, никак не е лека. Тя има своя искреност и особена красота, които трябва да откриеш, по които се родее с класическата, но тя е и дръзка и модерна по свой собствен, предизвикателен начин - без да оголва стиха от неговата
форма и чувственост, от неговото емоционално въздействие, без да го превръща в скърцащ словесен скелет, както често се случва при някои днешни наши автори с претенции за модерност. Тази поезия говори, провокира читателя с дълбочината на подтекста. Това е поезия истинска и като всяка истинска такава те кара да я четеш и препрочиташ, преоткривайки я всеки път, да навлизаш все повече в смисъла на нещата, за които говори поетът и философът Раленков, да спориш, да се съгласяваш или не с него, да приемаш или не неговата гледна точка. С други думи, като всяко истинско нещо, тя и за миг не те оставя безучастен. Но ако след всичко казано, все още се нуждаете от кратък и недвусмислен отговор на въпроса дали трябва да прочетете тази книга, просто се върнете към заглавието на задъханите ми
разсъждения. Отговорът е там.


* Es muss sein (от нем.) - Да, трябва. Кундера, Милан. Непоносимата лекота на битието. Прев.
Анжелина Пенчева,(София, Колибри, 2000 ). Книги. Читанката, 15.05. 2019, 16.05. 2019, 17.05. 2019. .
** пак там
*** пак там
**** пак там
***** пак там