автор: mariq-desislava

Докато мраковете кърпеха раните си
от безброй притежания и наблюдаваха
как дванадесет мъже се спускат от хълмовете –
безгрохотни, без да оставят следи,
устойчиви на страдание,
аз чаках да се оттеглят в мен,
в забравата на моята извечна тайна,
в изобилието от пространства,
което дебне от всеки крайчец на Магдала.

Синове на съборената светлина,
ритуално приковани към небето,
те нямат страхове, рядко поглеждат надолу.
Желанията им са несръчни, неистови,
но все пак смирени.

Износили са всяка скръб на плещите си,
дори и пустотата от земната безпътица,
впримчени във времето до края на света.

До святия завършек ще се лутат в мен,
в пролуките на безпомощната им инвазия
ще се закълна, че няма от тях да се отричам -
каквото и да става,
каквото и да остава.

И в стоновете на стихийното свещенодействие
ще дочуя преди поредното умиране:
- Марийо, недей да се молиш за нас!
Прелей ни от твоята страст.
И нека се свърши тук.
Между световете на твоята прекомерна любов
да се научим да живеем.
Сега.