автор: fantaziq

Осъдена съм просто да обичам,
душата си да късам на парчета,
да я раздавам, после да отричам,
че съм изтръгнато от корен цвете.

Осъдена съм още да мечтая,
със обич да прегръщам ветровете,
а после тихо в малката ми стая
да паля свещ за да ми бъде светло.

Какво е в този свят да си обичан?
Какво е във нощта да те прегърнат?
Не зная! Ала много ми прилича
да пръскам светлина. И да съм смъртна…

Защото само смъртните умеят
да влизат във обущата на ближен,
да им приготвят топлата постеля
и с тях до болка после да въздишат.

Така устроени са световете -
дадеш ли - ще получиш за награда
една звезда по пътя ти да свети
и да не дири твоята пощада…

Звезда е тя! Ще изгори в небето,
но светлината в тебе ще остане…
сърцето ти да отведе, където
ще ближеш ти последните си рани.

Не спирай да вървиш. Ще свърши пътят…
И огнено небето ще избухне.
Какво от туй, че днеска ти си смъртен.
И кръстът Божи дървен тъй е рухнал.

И пепелища после ще останат!
И дим и смрад ще наслои земята!
От болката на твойта жива рана
ще се роди звездата на приятел!…