автор: rygit

Какво е станало в миналото не зная, но в един момент установявам, как моите родители нещо са се били поразсеяли и са пропуснали да ме кръстят. Та някъде къде на позазряла възраст да е било - реших да я върша тая работа. Но нали когато дойде ред това да се случва отдавна вече бях разкъсал пъшкула си на инфантилност… Че реших да се възползвам от пълното си право лично да изразя воля къде конкретно да бъде въпросното събитие.
И ето!
Избрах!
… ритуалът по присъединяването ми към ортодоксалното лоно на християнството да бъде извършено на Кръстова Гора.
Такааа…
Организацията е в ход.
Кръстница!
Гости!
Дата!
Час!
Трансфер!
На въпросното място сме!
Обстановката е на шест.
Идва моментът!
Ритуалът започва!
Всичко си върви по канон.
Ароматът на здравец!
Ухание на миро!
Приглушена светлина!
Задухът от стелещия се дим от тамян и восък в едно!
Пръщението на вощеници.
Напевът на Отчето – мъж пъстроок…
С приятния за района Родопа-обертон!
По планински типично - обемно плътен, гърлен и дълбок.
Както казах всичко си е по канон.
При това от клас изискан - дори висок!
А като за финал на този красив ритуал Отецът снажен рече та отсече, че било редно да ми е ясно, как до три пъти трябвало да дойда на това свято място. Ама аз нали понякога не стоя мирен и докато чакаме да ми приготвят полагащи ми се към кръщенето неща, усмихвайки се се подкачам с Божия служител:
- Ахааа… Значи Отче и тук няколкократното трябва да захождаме - като за Хаджа. Или що се каа’ тама де си дека да си верен на Аллаха три пъти требе да избикаляш камъка у Мекка! – а Отеца отваря широко очи, поглежда ме някак си отвисоко и усмихвайки ми се добросърдечно изрича:
- Не светотатствай чадо мое – особено пък и в този празничен за тебе ден. Да си знаеш, че Бог е един за всите нас! Точно и поради това - принципите Господне са еднакви и при нас правоверните и при повечето друговерци. Виж при езичницетеее... Там работата е друга.
- А Отче знаеш ли защо е тъй?
- Как тъй?!
- Имам в предвид защо точно три пъти е потребно да идвам?
- Не точно три, а три пъти най-малко! Иначе може да дойдеш толкова пъти колкото ти сърце и душа искат. Ма пък колкото за това защо е най-малко три пътиии… Вярата наша е вяра на Божието триединство. На Господ - синът Божи - Христос! На Бог Отец! И на Светия Дух! Та и за това е редно пред всеки един от тях по един път да застанеш. И си е най-редно това да го сториш на мястото на което си приел Правата вяра. Така всеки от тях ще може да ти даде неговата си благословия.
- И кога да е следващия път?
- Еее за това точно нищо не мога да ти кажа. Но си мисля, че то мястото само ще те призове това да го сториш. Щото то също като урок е това. Урок пожизнен!
- Как като урок?
- Ами ти като учиш наизуст дълъг стих - само веднъж ли го четеш?
- Е не! Няколко пъти.
- Ето! Видя ли! И с посвещаването в която и да е вяра пак е така!
- Ха! А знаеш ли Отче сега като ми казваш това какво ми идва на ум – и го поглеждам а той повдига ръце и рамене усмихвайки ми се недоумяващо, а аз продължавам – Да де ти от де да знаеш. Присетих се, че като съм бил в училище и чета нещо си е едно. Пък после като взема да го уча и да го препрочитам, за да мога да го кажа на изпита или да го напиша на контролното си е съвсем друго. И начин по който го виждам като същност и съдържание няма нищо общо с едното му първо прочитане.
- Това започнах да ти казвам и аз! Че и с вярата дадена ти с Божия намеса пак е така. Ама ти бързаш да говориш! За това и да си знаеш, как може да стане тъй че всеки път като идваш тук на това благодатно за нашата християнска земя място все нещо ново ще да виждаш или да научаваш.
- Ама това от самия характер на мястото ли е или по други някакви причини?
- По-скоро е щото тук за пръв път очите на Душата ти са се отворили към Правата вяра. Но то ти си зрял човек и предполагам знаеш, как и на Душата и трябва време да се научи да вижда Божиите намеси.
- Добре Отче ще се постарая да я изпълня тази ти тризаръка.
Ритуалът свършва окончателно и после всеки кой от къде е!
Минават години и мен не знам какво ми се чукват лимките, но нещо с огромна сила започва да ме дърпа към Родопа. Ей така мира не ми дава. Ама направо зов като онзи на първата ми в живота голяма любов. Сякаш че някой, някоя или нещо си непрестанно ми нашепва, как на всяка цена трябва да отида там при това точно сега. За това и решавам, че може пък наистина да е настъпил моментът, в който за втори път е необходимо да се явя при онова Святото място. Но за да прикрия този си необясним обсесивно импулсивен зов се аргументирам, как искам да напълня от Кръстова Гора лековита вода за мой роднина. А останалата съм планирал да я раздам на близки и познати.
Вече си е късна есен. Къде първата третина на ноември. Точно предната седмица имаше по - така ранна студена вълна. И то бяха едни бури, и едни снегове - то бе чудо. После синоптиците заговориха за глътка топъл въздух, като за последно тази година. И познаха. От около три дена времето е по-меко. А за петък и за събота също го дават към добро – даже и хубаво да бъдело. Но за кратко. И слушайки за това се опитвам да уговоря тоз оня да дойде с мен. Уви! Всички се посукват. Рисковано било по това време да се ходи по планините. С две думи писано ми било да съм сам.
Така или иначе отказите не ме спират. Хвърлям четири десетлитрови бутилки и много рано сутринта тръгвам. Времето е приказка за пътуване. Първо отивам малко към северна България. И след като свършвам това онова „опъвам жилата” на юг. Към четиринадесет и тридесет съм в подстъпите на Кръстова Гора. Оказва се обаче, че бурят от миналата седмица си е забравила това онова на пътя. По целия северен склон се е задържал сняг. При това никак не малко. Видяното ми дава обяснение защото имаше толкова интензивен насрещен поток в този иначе крайно глух път. Ама понеже съм с малка и крехка колица спирам пред пряспата, замисляйки се какво да правя. Но докато умувам виждам как едно Отче с доста престаричък опел на летящ старт щурмува снежния участък. Викам си: „То вярно че Отчето шофира с Божията помош но път това може и да значи, че горе пътната обстановка не е толкова зле. Ще походя пеша! Пък каквото ще става да става!”
Оставам колата - и тръгвам. Правилно съм предположил. Оказва се снежния капан е до втория завой. Само някакви си триста – триста и петдесет метра са с трудна проходимост. После асфалтът е все още мокър, но достатъчно чист дори за тротинетка. Това ме окуражава и решавам:
„Връщам се обратно. Първо ще напълня вода от долното аязмо, че е по-близко до колата. Хем ще съм си готов за утре сутрин. Пък после ще се кача да налея от горното аязмо и да мина през храмовете и параклисите!”.
Така и правя.
Но нали напред назад тичах с тубите, минавайки вече с празните през входната арка си поглеждам часовника… Леле! То станало четири и нещо след обяд. Влизам в новия храм – а то вътре като космическа пустош. Няма нищо общо с онова време когато ме кръстиха. Двама човека – мъж и жена седят на столовете от страни, гледат в една точка - и толкова. Паля си свещите и докато стоя пред олтара се сещам за думите на Отчето - дето всеки път до третото ми от идванията тук съм щял да се явявам пред някое от Божието триединство.
Ако честно – нищо такова не установявам.
То не че нещо съм и очаквал!
Но ми беше интересно!
Защото пък при такъв силен позив да дойда до тук при това по това никое време на годината, все някакво обяснение ми се струва, че трябва да има. За това и се позастоявам. Дори се пооглеждам с идеята да запаметя повече детайли с ясната надеждата, как ако не сега то по някое време по-късно може да ми дойде просветление по въпроса.
След това влизам в малкия стар параклис.
Да е било да е било - къде пет без петнадесет.
Мислех, че той пък ще е съвсем празен – но не!
Вътре почти до олтара на едно столче седи дребна възрастна женица.
С гръб към врата е и нещо си мънка.
Разбирам – не ме е усетила, че съм влязъл.
За това поздравявам на висок глас:
- Добър ти ден бабче! Помози Бог! – а тя почти подскача на място.
Шумно си плуюе в пазвата. Обръща се съм мен и буквално по митничарската ме сканира от главата до петите. После склопва ръце пред гърди като за молитва. Поглежда към тавана. Прекръства се. И изломотва под носа си едва доловимото: „Исусе Христе, благодаря ти!” След което ме поглежда, но вече с грейнали от радост очи и усмихвайки ми се казва:
- Хайде бе Момче. Много се забави. Знаеш ли от кога те чакам?
- Мен ли!? – недоумявам аз..
- Теб! Точно теб!
- Благодаря ти бабче! Това ми прозвуча много мило! – въртя глава и понеже от старицата ми лъха на познатост решавам да и вляза в закачката – И от кога ме чакаш? Ако това разбира се не е някакъв църковен секрет!?
- Ами къде от пладне нататък! Щото то нали из онез дни тук беше много фъртунясало… То и за туй сняг по пъта колко щеш. И те орицата сигур га я видат по-доле онаа големата преспа и са поповръщат. Ма на мен един глас ми рече, да те чекам! Щото то па не мой тъй на денят този голям днешен, ча па никой да не порачи у тоа свят храм Господен да не иска да улезене.
- Така, така! И аз видях, как доста хора се връщат надолу. Даже мислих, че нещо кръщене или сватба е имало тук някъде. Ама на – забавих се! Наложи ми се първо къде по на север една работа да свърша че – на! Че чак сега сколасах. Е какво!? Казваш цял ден никой не дойде тук – а?
- Никой чадо! Никой! В другия храм имаше тоя оня… Ама туканка - на! Никой са не сбърка да е дойдел. Ей го на! От зарана до сеги ти си си първия де улизаш тъдява. Ама язе нъл си знаех, че ша до’деш - и та чаках. А булката ти де я?
- Няма я!
- А приятелката? Каза ми гласът един, че с друг човек някакъв си се канил да довадаш сама.
- Така беше - ама не се получи. Сам дойдох.
- Ааа… Не, не! Не си бил сам. Не си. Бог е бил пред теб а тизе подире му си дошъл.
- Добре! Нека е така.
- Ама убу си сторил! Че то днес нали ти рекох - празник голям е!
- Какъв? Аз не ги знам много църковните празници.
- Свети Мина е днес! На всичките семейства е той закрилник. Па то е лоша поличба ку никой го не уважи. И за празника па и най-вече за храма не е добре това. Че аз пък нъл’ за него за божията обител са грижа… Иии… Малко повечко мъка ми придойде, как па цял ден па ни един човек да не улезне тука у святата котурка Божия.
- Ето! Значиии - на линия съм. Това спасява ли положението?
- Веч’ туй си е друго. Ма то ша видиш - храма ша ти са отблагодари за стореното от теб уважение.
- Добре нека така да е както го казваш. Ето сега една паричка са свещичките! Ето за храма. Ето и една за теб!
- Не, не, не! Защо за мен?
- Как защо?! Нали каза, че си ме чакала. Купи си нещо сладичко почерпка от мен за празника!
- Не, не, не! Аз на храма ша ги остаа.
- Как така не, не, не! Аз на сърце имам за теб да са. За мое здраве да се черпиш де! А ето нали и за храма оставих. Моля те Вземи ги! И си купи нещичко за почерпушка. Нека по случай празника да е!
- Добре щом е за празника и на сърце си имал за мен ще си купа нещо!
- А бабче, я ми кажи, как е по-добре? Да си наема стая в Борово пък да прекарам тук полунощ и после да отида да спя там? Или да си наема стая тук някъде в хотелската част на манастира?
- Ооо…Чадо не оставай тъдява.
- Тъй ли? И защо!? Нали казват, че трябва да се преспи тук някъде! Или най-малко да се изчака да премине полунощ.
- Така де, така! И за нощуването и за преспиването. Ма то азе си мисла ка’ времето па ша са влоши. И то много лошаво ша бъде. А ти нали рече, че си къде от далек’.
- Така се е! А ти от де знаеш, че ще е лошо времето. Казаха още едно денонощие щяло да е добре. Точно колкото да преспа и да се прибера.
- Не, не! Не оставай! Както азе си знам старите кокали… Що’ ма въртат кат’ на шиш, то искат да ми рекат, че ощ’ от зарана ша фартуняса. Па може и къде седмица все такову да си бъде. И не шъ да моиш са прибра.
- Ха така! И какво да правя сега? Бил съм толкова път и то за нищо ли?
- Не е за нищо. Нали ти рекох! Храмът веч’ ти виде добрината. Ама я ти ми речи за това - ти засопиваш ли бърже?
- Не ми е проблем. Заспивам когато си поискам.
- Това е добре. Значи легаш тука на пейкята. Затваргаш очи и засопиваш! Па язе къде след четвъртинка час ша си та събуда. И те ти на - готово! Все едно че си пореспал на Кръстова Гора. Па после си може да си ‘одиш.
- Еее… Ама как да си хода? – питам учудено аз.
- Така! – отговаря ми малко по рязко тя и явно съм направил някаква гримаса защото бабчето започва да се оправдава - Ама не, не! Не си умувай че та натирвам. Ку си искаш остани! Ма са плаша да та не фане фъртунята. Че то по нашите места тука ‘наш ли колко мно’о е люта тя.
- Добре! Така ще направя! Ама нали няма да ти преча, като дремя?
- Няма! Ти поспи па язе ша да са помола за теб да са върнеш по живо, по здраво.
Правя го.
Опъвам се и почти на момента съм заспал.
Събуждам се от топла грапава ръка, която ме гали по лицето.
Стряскам се. В първия момент не мога да се ориентирам къде съм и какво става. Но благия глас на старицата ме връща в реалността:
- Хайде момче време е. Ако не тръгнеш до час после ще ти е късно и нанагорно дори от Родопа да излезеш – каму ли чак у вазе да си доходиш.
- Благодаря! – усмихвам и се аз, потърквам очи и се готвя да изляза, но тя ме спира с думите:
- Ааа…! Чекай, чекай!
- Какво има пак?
- Трябва нещо да ти подара!
- Какво, нещо? И защо пък да ми подаряваш?
- Така се прави на днешния празник. На всеки, който е улезнал пръв или си излезнал последен от храма му са дава по нещичко. Така иска свети Мина…
- Ама какво ще ми подаряваш! Недей сега! То нали тук всички неща са на храма.
- Чекай, чекай! Тъй то е редно да се прави – засуетява се бабката, след което отива до олтара, там има купа с някакви цветя, взема две цветчета и ми ги подава – Ето заповядай! Дар за това, де уважи храма и още и духът на свети Мина на днешния му празник. Тез’ цветенца, азе отзарана ги донесох. Мои са! Не са на храма.
- Много ти благодаря – казвам и аз, навеждам се и ѝ целувам ръката – Жива и здрава да си бабче! И все така да се грижиш за тази Божия светиня. Ти по принцип от къде си?
- Ам’ тукашна съм си! В Борово си живеа!
- Ами ако си от селото - искаш ли да те закарам? На път ми е!
- Не, не! Аз ша поседа още малко! Той едно от Отчетата де не спи в манастира ша си ма изпроводи до назе си. Ама ти тръгвай, тръгвай! Аз съм са помолила на душата на Родопа, че и на духа на свети Мина, па и този на храма, че той па нали се дума Светата Тройца всите Те да та закрилат по пъта за дома. Ти само са не бави много ако спираш да отдъхваш. Че да н’ тъ стигне фъртуната. И умната с т’ва возило ей! Че то я колко народ са затри по друмищата.
- Няма!Обещавам да карам бързо, но и внимателно.
Тръгвам.
Спускам се надолу по склона, а от запад лелеее… Едни сиви облаци така са затиснали небето – направо са го сплескали под тежестта си. Казвам си ще ги изпреваря. Ама то планина. Не можеш да караш много бързо. Дори в един момент лошото на времето бая се усети. Особено между Бачковския манастир и Асеновград. Въртя листа и малко клони ми хвърля по пътя. И не знам молитвите на бабчето ли помогнаха но ме пусна Родопа да си тръгна от нея без инциденти.
Че така след като излизам от Пловдив си викам: „Вече няма страшно! Ще подремна малко!”
Отбивам на някакво оширение до една бензиностанция. Заспал съм почти веднага. Събуждам се от странен шум. А то две три клончета от храста, до който съм спрял се вмъкнали в леко отворения прозорец и стържат. А от горе се чува, как клоните на дърветата здравата потракват. Излизам от колата – лелеее! На всякъде вихри от листа. Поглеждам нагоре – ужас. Небето в някакъв си зловещ контраст като разделено на две! На юг сиво и тъмно, а на север звезди и луна която облаците всеки момент се канят да погълнат.
Сещам се за думите на благата бабка скачам в колата и газ. Прибирам се у нас къде два и половина след полунощ. Бях толкова уморен, че дори не си спомням, как и какво съм правил след като съм затворил външната врата. Осъзнах се чак като отворих очи. Не мога да разбера кое време е. Оглеждам се. Сака на средата на стаята. Обувките ми пред гардероба. Щорите пуснати. Завесите също. Отварям единия прозорец да проветря, но от някъде става течение и фиуууу в стаята се втурва пръхкав снежен облак. Поглеждам - а то вън навсякъде сняг.
И така си остана снежно поне седмица.
А на мен през всичките тези седем снежни дена бабката дето си контактува с Родопа планина и със Светата Тройца не ми излиза от главата. Разказах случката на няколко човека, които са ходили до там, но никой не я беше виждал. Нито пък знаеше нещо за нея. Вече започнах да храня някакви съмнения към себе си или към то цялата случка. Викам си да не би пък това бабче да е някакъв си родопски дух. Щото и на една моя починала баба, която не съм виждал никога някак си ми се стори поне по описание, че ми заприлича. Ама пък нали тя ма буди галейки ме по лицето… Пък нали и ръка и целувах - жива и истинска си беше! Но така или иначе няколко години поред почти винаги около 11 Ноември се присещах за нея!
Така мина доста време!
Аз ходих още три пъти до там. Специално влизах в параклисчето - но нито един път не я видях.
През началото 2019 година бях на едно събиране с познати. Разказах им, как тогава нещо, някой или не знам какво ме накара да пътувам към Кръстова гора. И в последствие, как буквално на косъм се измъкнах от фъртуната. Но нали вече хранех съмнение за реалното присъствие на бабката - че за самата нея си замълчах.
Едната жена обаче каза, как и тя знаела това, че на Кръстова гора се ходи по три пъти. И че последните два пъти като е била се е запознала в малкия параклис с много симпатична бабка. Направо настръхнах. Тогава им доразказах и за останалата част. И по начина, по който им я описах пък и по диалекта и онази жена я разпозна. Казах й че тя е първия човек, който ми говори за странната старица. Жената предположи, че може би е така, защото повечето хора влизат само в голямата църква и си отпътуват. Или пък ако тези, които са влизали в малкия параклис са попадали във време когато женица я е нямало там.
Тогава се намеси и един мъж от компанията, разказвайки ни нещо интересно. Имали болно дете в родата, а той бил в някакво си бизнеспартньорство в Асеновград и често пътувал натам. За това поел ангажимента да взима малкия на тези командировки и да го води до Кръстова Гора. В едно от посещенията си съзрял някаква женица присвита тихичко до олтара да прибира изгорелите свещи. Дожаляло му и подал паричка. Тогава племенника го попитал защо предните пъти не ѝ е давал нищо. А човекът отговорил, че сега я вижда за пръв път. Според племенникът му обаче тя винаги си е била там, просто чичо му не я е забелязал. Докато похапвали на пейките, човекът споделил това с клисаря на големия храм. Който се усмихнал и отвърнал: „Ааа бабчето си е нашата невидима забележителност. Страхотен чешит. Може да стои до теб и да не я видиш. Показва се само тогава, когато и на този който тя си реши. А как го прави и защо решава този да я забележи, а онзи не - само тя и един Господ си знаят”. И след този пояснителен разказ човекът от компанията завърши с думите: „Че така де. След това всеки път я виждах и ѝ оставях по нещичко. Но племенника до последно много си я харесваше!”
За съжаление обаче в разговора установихме, как въпросната старица е починала някъде в периода между края на 2014 и началото на 2016 година.
Така най-сетне успях да установя, че тази бабка, не е видение или случайност като присъствие, а си е била от плът и кръв плюс това с нещо като специална мисия там. Или по друг начин казано доброволен пазител или духовен пътеводител във въпросния храм.
А за другите неща, които ми се случиха тогава и досега нямам нормално човешко обяснение.
Но от тогава вече си го знам това!
Умее си ги тя - магическите номера
…таз чаровница - Родопа планина!

Послепис:
Септември месец 2019 година ме канят в една група Пътуване из Родопите. Но то нали телефонът ми не е с кой знае каква камера и снимките са ми малко калпави. За това и публикувам само две или три мои. Един ден участничка в групата предлага освен снимки, който желае да напише нещо за пътуванията си из Родопа. И аз написвам този разказ за това мое преживяване и го публикувам там. След час получавам въпрос дали знам името на жената. Отговарям че не го знам. Но те ми пращат снимки и дори видеоклип, в който някаква бабка пее молитва до кръста. Там вече я разпознавам. Има участници в групата, които знаят името ѝ. Казвала се е Елена Бедрова от село Борово и според други публикации в нета дванадесет години до самата си кончина посреща поклонници на Кръстова гора. Успоредно с това се е грижила за параклисите и за малкия храм.
Тук вече спокойно мога да напиша:
„Блгодаря ти бабо Елена, че тогава ме посъветва да си тръгна и се помоли да пристигна благополучно! Почивай в мир!”