автор: ma_gi

Снощи пак се прибра
уморен
и с ръце изранени.
Аз отново мълчах.
И постелята беше студена.

Със сълзите си прах
потта
от двете ти ризи.
Първородният грях
все надничаше
нейде отблизо.

Аз ва банк не играх,
та със теб да си тръгнем от Рая.
Преди теб осъзнах:
и без мен,
ще го търсиш разкаян.

Остарява светът,
но не се умори да разказва
за разблудната плът,
за змията
във твоята пазва.

Раждах твойте деца
и крещеше сърцето
от болка.
Ала бях и сега
едно мъжко ребро.
И толкоз.

И стои оня плод –
синовете от менe разделя.
А, дарили живот,
дъщерите ми
стъкват постели…

Ще разсъмне, нали?
Виж,
нощта през вратата излиза –
ти оставил си стих
сред прането
и двете си ризи.