автор: rajsun

Защото все надава ухо и напряга окото,
да чуе и види, за нещо си да поговори,
аз повдигнах душата си мъничко по-нависоко –
в една книга.
Къде по-нагоре?

И защото думите свършват,
с тях и животът,
а не можах да оттласна от земното,
ето,
аз повдигам душата си с върха на перото –
ръката ми с него да я закрепи на небето.

Да погледа оттам, докъдето очите не стигат
и да стигне до там, докъдето краката, уви...
Но дали ще се върне, полъгана, в топлата книга?
И дали ще приеме да се престори на стих?