Тихо се рони мрака
под стъпките на вечерта,
някой самотник очаква
смисълът на есента.
Разплитат от възела дните,
но все в един кръговрат,
късо е кълбото на живите
от прокълнатия свят.
А като камък в джоба
самотата безлика тежи,
в празно от обичи ложе
отдавна тъгата лежи.
Но смисълът, всъщност е древен,
колкото цяла Земя,
той е : Да бъдеш потребен
на кучета, хора, цветя…