автор: mitkoeapostolov

Събота сутрин е. Мъглите се вдигат от склоновете на Средна гора. По хълмовете зеленеят листата на лозовите масиви. Гроздето, събрано в щайги, струпани на камари се продава по главния път в селата.
Стотици пъти съм минавал по това шосе. Всеки път поглеждам към отбивката и си казвам – „няма време сега”. За пръв път оправданието липсва. Завивам нагоре към Славовица.
На два километра преди селото отбивам за вилата. На входа ме посреща мъж на средна възраст и ми подава билетче.
- Пред нас е вилата. Сега ще ви я отворя. Вътре е музея.
Вървим заедно по алеята, която свършва пред постройката. От двете страни ни съпровождат стари черешови дръвчета и лозови насаждения. От площадката се виждат последните планински хълмове, които преливат в Тракийската низина.
- Кога е строена? – питам уредника.
- Преди десетина години.
- Как така?
- Полски пожар запали бора пред нея. Изгоря до основи с всички документи и мебели.
Музейната експозиция проследява живота и делото на Александър Стамболийски. От малък закърмен със селото, той умира с него на уста. Противник на всички балкански и световни войни, именно на него се пада злата участ да подпише най-унизителния за България договор – ньойския. И може би пагубно за самия него, противник на монархията, той плаща цената на крайните си убеждения, че царят трябва да бъде премахнат и да бъде установена република.
- В съседната сграда можете да видите, къде е бил измъчван от превратаджиите – чувам гласът на уредника.
Отправяме се към малка стопанска сграда от гредоред и кирпич, като по чудо пощадена от огнената стихия. В една от стаичките все още личи кръвта на българския министър председател – Ст 1923.
- Мога ли да посетя родната му къща в селото? – питам уредника.
- Затворена е.
- Защо?
- Нямаме достатъчно хора и за трите обекта. Отваряме само вилата. Може да отидете пеш до семейната костница над селото.
Приемам препоръката. Паркирам в центъра. Посреща ме упадък от късния соц. В средата на площада се издига часовникова кула. Стените на иначе красивата сграда са олюпени, тук-там личат срутвания и размествания.

- Стамболийски я е строил – информира ме преминаваща до мен жена, като забелязва, че гледам.
Поемам нагоре по стълбите към паметника костница. Някои от каменните блокове стърчат разместени. Мъх и къпини напират от всички страни. На върха, малкият мавзолей е заключен.
Връщам се в селото и отивам до родната къща на Стамболийски. Заключено е.
- Искате да влезете ли? – чувам гласът на жена от съседния двор.
- Да.
- Отварят само на събора.
- Жалко.
- Трябва да взема един ключ и да пускам хората.
- Хубаво би било – казвам и потеглям обратно по пътя си.