автор: mitkoeapostolov

Когато видях заглавието във водещ английски вестник – “Lions v/s Animals 6-0”, след злополучния мач на националния отбор по футбол, в който загубихме насред София с 6-0, в мен светна червена лампичка.
Първо, лъвовете не са ли животни? Второ, всъщност и българите носят лъвове в герба си. Тоест има разлика между лъв по образ и лъв по душа? И англичаните са с лъвски сърца, а ние сме лъвове без сърца? Трето, лошо ли е да си животно? Понякога, не е ли по-лошо да си човек?
Но преди да коментираме другите, нека първо погледнем в собствената ни градинка. Бих искал да започна от един друг злополучен мач, отново в София, отново на националния стадион. ЦСКА- Ливърпул 1:3, август 2005. Публиката на ЦСКА скандира маймунски викове, при всяко докосване до топката на чернокожия нападател на Ливърпул, Джибрил Сисе. За мое съжаление, от днешна гледна точка, аз бях на стадиона и скандирах с останалите.
Преди да замина да уча на запад, една от заръките, които получих на изпроводяк, къде на шега, къде наистина, беше – „и гледай да не доведеш някоя черна”.
В същото време, дядо ми е бил съветник по механизация на селското стопанство в Гвинея, Африка. Израснал съм с екзотичните образи на негри, които радушно посрещнали дядо ми и за които той си спомняше с умиление. Ходил съм и на много други мачове преди това, в които са участвали чернокожи и не съм скандирал маймунски звуци.
Как един младеж избира, кога да е расист и кога толерантен? Или винаги е само едното, или само другото? За човек, който няма ежедневен досег с различния в продължение на години, всъщност не съществува реално мнение кой е добър и кой лош. Представите са съставени посредством медийни и културни прояви и отношение на общността, в която израстваме. И така, когато изведнъж се озовем в пряк досег с различния, имаме два избора как да го приемем – с доверие, или омраза. От какво зависи това? Според мен, от конкретната роля и поведение на индивида.
Когато виждаме различния, като противник, който застрашава базовата система от ценности – граница, знаме, химн, религия и раса, избираме да сме расисти. Когато го виждаме, като съмишленик, който ни помага, избираме да сме толерантни. Това не е ли човешко, не е ли нормално, за хора които нямат пряк досег с различния?
Този избирателен расизъм е дълбоко пропит в българското общество, с малки изключения, разбира се. Тук, с ръка на сърцето бих заявил, че сме, като всяка друга страна на света. Дори и като тези, които така смело и обвинително ни сочат с ръка днес. Къде е разликата? В това, че сме бай-ганювци. Тоест, хем сме прости, хем сме простаци, хем се гордеем с това. И на преден план излиза този ни противен образ, който лъже, че ние сме само такива – нетолерантна пасмина от трета-ръка хора, които Хитлер погрешка е пропуснал да унищожи.
Нека погледнем сега, тези, които така смело днес ни определят, като животни. Живял съм в САЩ, Германия, Франция, Холандия и Люксембург, където съм учил и работил, като учител и банкер. Напуснах САЩ, защото не получих работна виза, заради това, че съм българин. Иначе работех в гимназия за проблемни деца, където имах постоянен законен договор и плащах данъци. Във Франция, бях на квартира при съпругата на висш френски политик. В стаята си бях закачил българското знаме. Един ден го намерих свалено. Когато попитах – „защо”, ми бе казано – „за да не разберат приятелите ми, че подслонявам чужденец”. В Германия съм попадал в сауна, където поради белия ми цвят на кожата бях сбъркан с немец и станах свидетел на любимата местна шега – „колко е хубаво, че тук сме си само наши. Alle Auslander, raus. Всички чужденци – вън”.
Не давам тези примери, за да покажа, че расизмът е ОК навсякъде. Напротив, не е ОК, никъде. И именно това беше урокът, който си взех. Затова в последните десет години много внимавам какво точно казвам за ромите, за хомосексуалните, за различните в българското общество, защото зная какво е да си различен и да се чувстваш мразен, нежелан.
Но за добро или лошо, хората са такива животни, че за тях има значение понятието граница, традиция, чужденец, различен. Да може би в уредените западни държави, расизмът не се изявява по байганювски, като при нас. И със сигурност там не го афишират, като национална гордост, както правим ние, но това не значи, че го няма.
Нека така възмутеният Гарет Саутгейт отговори – колко чернокожи треньори е имал английският национален отбор? А колко от футболистите им са чернокожи? Колко от неговите чернокожи футболисти ще имат успешна треньорска кариера или ръководни позиции в английската футболна асоциация? А не заслужават ли? Защо Великобритания пристъпва към Брекзит? От толерантност към различните ли?
Тоест, ОК е да си расист, стига да не го казваш гласно? А ние българите сме прекалено прости, за да преценим в кои ситуации може да се казва и в кои не?
Струва ми се, че цялата ситуация в София беше раздухана, за да се опише една удобна и лесно-смилаема картина на „добрия” и „лошия”. Английските футболисти и преса цял месец говореха, че ще напуснат терена ако има расистки повиквания, а българските им колеги не направиха нищо, за да ги предотвратят. За съжаление, според мен, и двете страни са по-скоро в ролята на „злия”.
Но когато водеща световна държава се опитва да принизи цялото българско общество и култура до „животни” и да издигне себе си в „светци”, то аз искам да им отвърна – не ние колонизирахме половината свят, не ние наложихме културния си модел, не ние преначертахме световната карта според интересите си, за да предизвикаме нестихващи военни конфликти.
Но да, ние страдаме от липса на търпимост, най-вече сами към себе си. Това се издава в непохватните опити на групи поляризирани младежи да скрият унизителния провал на нашия отбор и държава в конкретен футболен мач зад дебелашкото отношение към различните. И за това носим отговорност. Решението не е в назидание и срам, а в конкретни действия на всеки един гражданин и на българското общество, като цяло. От нас зависи да извървим пътя на страхливия лъв, до този който има лъвско сърце.