автор: ElenaZelena

Няма ме. Ето, влизам в бара, поздравявам и никой не ме вижда. Сядам на масата в ъгъла с гръб към останалите. Има оставена чаша. Помирисвам я и отпивам жадно. Водка. Чиста и топла като жена, която ти се иска да притежаваш.
- Тук е свободно.
Момче и момиче са седнали при мен, преди да разбера какво се случва. Не ме виждат. Няма ме.
- Два рома - провиква се момчето към бара.
Момичето е младо, светлата му кожа е напръскана с безброй лунички, красиви звезди върху бледо, северно небе. Зазяпвам се.
- Защо не ми отговаряш? - обръща се тя към момчето, премятайки пуловера си на облегалката на стола. Момчето мълчи, въпреки самонадеяния блясък в очите. Изпънал е гръб пред пияниците отзад, но към нея се е обърнал смутено и приведено като богомолка, която примирено очаква смъртта си.
- Не си ли разбрал още коя съм, какво искам?
Барманката носи два рома, оставя ги безмълвно, от нея лъхва на пот, примесена с евтин парфюм и алкохол, и се връща зад бара. Момчето надига чашата и преглъща. Думите му се давят.
- Аз съм тази, която те избра. Но, явно има още какво да науча.
Той продължава да мълчи, привежда се все повече към масата, сякаш въздухът го притиска надолу.
- Неопитна съм - усмихва се насила тя.
Не е докоснала рома.
- Ако няма какво да кажеш, ще тръгвам – казва му.
Момчето отпива нова глътка, иска му се да се удави в чашата, да се спаси в нея, да изчезне и след това да се появи наново пречистен и бял като самодива.
Настава неловко мълчание. Аз посягам към моята чаша и удрям голям гълток. Никой не ме вижда.
- Е, чао, тогава - тя взима пуловера от стола, става и тръгва към вратата. Левият ѝ крак е по-къс и тя прави видимо усилие, за да пристъпя, без да се криви прекалено. Пияниците я изпращат с поглед, очите им са мътни, обхождат алчно младото ѝ тяло и се спират в крака ѝ.
Момчето е обгърнало чашата с ръка и изглежда така, сякаш светът се е сринал, залят от лава, сякаш ледове са сковали мозъка му, урагани са издухали лицето му и той стои на ръба на гигантска пропаст, готов да направи последната крачка.
- Трябваше да я помолиш за прошка - казвам му и отпивам отново от водката. Течността се разлива топла в тялото ми, намира път към съзнанието ми, омотава го в мрежа и го изолира от това, което се случва. - Жените прощават, когато ги молиш.
Той забърсва лицето си с длан и ме поглежда. Иска му се да се усмихне на непривичната за възрастта ми наивност, но не успява. Скулите му са се изострили като две неравни парчета скала, на челото му се е врязала червена линия.
- След всяка прошка за чуждите грешки, започваш да обичаш по-малко - казва ми. - А аз не искам тя да ме обича по-малко.
Знам за какво говори. Преживял съм го. Само дето достигнах до тази богохулна философия след десетки години и хиляди грешки. И сега няма нищо за обичане. Няма ме.