автор: liulina

Приказката е твоя, не разказвам приказки,
еднорозите са мит, а слънчевите зайчета детство,
разпръснах и приказния прашец в ниското,
не чакам от вълшебства наследство …
Отрека ли нещо, значи го признавам,
захвърля ли нещо, значи го познавам,
изгоря ли мостове, значи не си прощавам,
боли ли ме, значи давам …
Там където е било значи съм научила,
онова, в което вярвам е и което създавам,
плача ли, значи съм обичала,
когато се порежа, че съм материя съзнавам,
падам ли, значи се предавам,
летя ли, значи и се приземявам,
нищо не е случайно, каквото е отвън,
това е и отвътре,
следвам на верите и изборите си пътя,
мечтите заривам в безверие,
животът тук и сега е просто още едно преддверие,
имаш ли ми доверие?
Без тънката нишка на доверието,
са фалшиви всички приказки,
а всички истини проклятия,
ела на ниското, за да вървим нагоре заедно,
не като едно цяло, не като ангели в бяло,
а като спътници,приятел оставащ,
надпиши ми с огън писалището,
за да знам, че заедно означава да взимаш и даваш …