автор: LeoBedrosian

„Трябва да има авариен режим – мисълта му се стрелва по спомените от института – защо не го откривам, по дяволите!? Дали пък не е в тая настройка – продължава трескаво да натиска въображаеми сектори от малък, мобилен екран – Хибернация, заспиване, блокиране, автоматизиран стоп, Състояние на Сигурност!
Това трябва да е! – извиква победоносно, докато цялата околност се осветява от виолетови мълнии. Всяка една плазмена светкавица подържа синкавия послесвет така, че сиянието остава постоянно и с увелиаващ се интензитет. Андрей стиска малката машинка, свързана с гъвкаво кабелче към конектор в тила на робота и с последната си останала надежда натиска малко червено прозорче върху екрана ѝ. Освен краткото премигване на изкуствените очи друга реакция не последва – Мамка му! Хайде бе, непотребна тенекийо, изправи се де! – изрита безжизненото метално тяло с вид на инфарктен старец, полегнал на масивна метална кутия с вдигнати безпомощно ръце и крака. И сега не последва нищо – Андрей натиска трескаво още някакви полета по екрана и захвърля ядно уредчето – Ако не станеш ще ти пусна свръх напрежение от генератора. Пък да става каквото ще, да знаеш“.

След още няколко неуспешни опита да върне робота към живот нашия герой решава, че е време да се запознае по-детайлно с инструкциите му за експлоатация. След четвърт час пъхтене и обилно потене успява да замъкне металния си приятел и генератора на по-сухо и безопасно място. Въоръжава с цялото останало му търпение и отваря файла с указанията. Не обича рутината. А пък четенето на разни ръководства и инструкции е сред най-омразните му занимания. Но добре знае, че сам едва ли би пренесъл тежкия сто и петдесет килограма генератор до убежището си. Затова му е нужен Панайот със всичките свои двеста конски сили. Настройва се за едно продължително и досадно разучаване на настройки, реглажи и действия при аварийни ситуации, каквато очевидно е сегашната.

Последните мълнии заглъхват в долината. Синкавата светлина става по-мека и създава една почти уютна атмосфера с усещане за свръх естествена мекота и спокойствие. Нежни плазмени нишки с дебелината на косъм се прокрадват по листата на дърветата и ги оцветяват във вълшебни нюанси на зелено и резида. Настъпва най-приказното време, подарък за изплашената природа след жестокия плазмен портоберанс. На една полянка под огромен дъб Андрей се е надвесил над едно, на пръв поглед безжизнено механично тяло. В едната си ръка държи малък екран, а с другата натиска някакви манипулатори, разположени дълбоко в гърдите на робота под една отворена вратичка. Не рядко могат да се чуят непристойни попръжни относно цялата техническа сган и нейните адови изчадия както и отвратителни сравнения на непотребния механичен боклук с най-несполучливите и жалки творения на болни мозъци в лицето на Франкенщайн и други подобни.

След едночасови неуспешни опити да реанимира механичния човек, които не довеждат до нищо повече от това да раздвижи левият му предлакътник, Андрей почти е готов да се откаже и започва да обмисля как сам ще пренесе генератора. Не му помагат и обилните и преизчерпателни инструкции, завършващи със безполезния съвет, ако нищо не помогне да се обърне към специализиран сервиз за съдействие.

- Мамка му и говно! И това ми било изкуствен интелект. Питам аз, къде е тоя, естествения, дето е сътворил тая изкуствена помия, А? Къде е!? Да му обясня, че нищо не е сътворил, а се е изходил по една, ама мнооого голяма нужда! Това е направил – такива непристойни думи и изрази се носят навсякъде около нашия герой, докато се поти над неразбираемите технически термини – По дяволите и непотребната тенекия, мамка ѝ! Хей сегинка ще те свържа с ей това кабелче и ще пусна най-високото напрежение на което е способен генераторът ми. Ей сега…
Чува се кратко звучно изпляскване, сякаш дете спука балончето си. Ярка електрическа дъга отхвърля Андрей, който сяда на дупето си и разтрива осветените си очи. Настъпва кратка тишина, в която може да се чуе съскането на обгорените от електрическия заряд треви. Изведнъж пред невярващия поглед на Андрей някакви светлини осветяват вътрешността на робота, който получава втори, нереален живот. Механичната му глава се обръща, първо на ляво, след това по посока на спътника си и в лицето му се вторачват две странни, изкуствени очи, които носят безпокойство. При това движение вратните стави изскърцват силно, сякаш не са смазвани от второто пришествие на роботите и подсилват впечатлението, че насреща му лежи друго същество, а не онова, което бе закупил преди месец.

- Я виж, ама ти да не зомбира – опитва се да разсее напрежението Андрей, но усеща, че нелепата му шега увисва безполезно във лилавата празнота – виждам, че заряда добре ти се отразява. Да ти пусна още един?
- Не… Панайоррр. Авария, това е режим… Не електричество… батерия – механичния глас е станал още по-неразбираем и изкуствения му тембър го кара да настръхва.
- Искаш да кажеш, че си в авариен режим, така ли? – най-накрая да чуе нещо обнадеждаващо – можеш ли да станеш?
- Хаш, ер, дабъл ю седем нула нула триста шестдесет и две. Това е режим авария. Рапорт даден.
- Ами тогава, да тръгваме, а! – безапелационния му глас цели да даде повече заповед, отколкото да го моли да продължат.
- Панайоррр, авария, нужен ремонт. Батерия нужен заряд – изпуква някаква автоматика и на малкото екранче от гърдите му се появява надпис „бат.лоу-05%“
Андрей преобръща почти нежно приятеля си, за да свали масивния генератор от гърба му и включва захранващия кабел. Изщраква някакъв превключвател и зачаква да се зареди батерията му. „Мамка му, нали преди половин час го заредих! Остава да му се е скапала батерията. И какво ще правя? Дали не мога да го включа на постоянен заряд от генератора? Трябва да пробвам“. Докато в главата му се мотаят едни все такива, неприятни мисли от гърдите на робота запремигва надписа „бат.мид-45%“ и съществото очевидно започва да възвръща някои от предишните си функции.

- Хей, копелдак! Ти нали и за секунда не си помисли да ме зарежеш, а!? – чутото го удари като чук по главата, Озърна се, да види дали няма някой друг при тях, който да сипе тия ругатни, но не откри никой. Погледна робота, който полегнал се беше подпрял на едната си ръка и по всичко личи, че не изпитва никакви притеснения.
- Ти да не говориш на мен, тенекийо ръждясала!?
- Наоколо не виждам друг, по-недостоен и измамен от теб. Така че да, на теб говоря!
- Май си зажаднял за още една хубава волтова дъга, а? Или искаш здрав ритник по някой безкраен и осеян със зъбери склон. Впрочем как така изведнъж се оправи? И от къде придоби тоя сарказъм…
- Ако ти изпразня и на теб такова свръх напрежение и на теб ще ти дойде музата, некадърнико. И да знаеш, че не ставаш, ама изобщо не ставаш за актьор. Падането ти не бе достойно дори за някой калпав ням филм, камо ли да ме заблуди мен.
- Виждам, че си в чудесно настроение, което означава, че вече можем да продължим пътя си, ако не искаме да ни завари сутринта на тая жалка полянка. И махни плужека от лакътя си. Хич не ти отива – реши да посмекчи тона Андрей, защото хич не му се седеше повече на това студено и влажно място.
- Хайде, ама сега ще се наложи ти да ме носиш. Управляващите сензори на краката ми са повредени от жалкия ти опит да ме съживиш с това изпразване.
- Я виж! Не бях виждал антропоиден инвалид. Ти вероятно си първият! Ставай, ако не искаш наистина да те заритам!

следва продължение