автор: ElenaZelena

Лежа на шезлонга и броя наум минаващите. Трима дебели, две с целулит, четири баби, един гларус, две деца, продавача на понички, двама черни, една азиатка, едно морско момиче, две врабчета… Изведнъж броячът ми отскача и удря звънеца.
Изправям се внезапно. Въздухът се е раздвижил и мирише на сол, риба и море. Морското момиче току що е минало край мен. Оставило е тънка, змиевидна диря в пясъка, която проблясва сякаш фини люспи са нападали по пътя ѝ. Първото божие създание от дни насам. Дългата ѝ руса коса се спуска до извивката в долната част на гърба ѝ, прилича на ефирна паяжина, която блести на слънцето и се люлее при всеки лек полъх на вятъра, жълта коприна, обвила в нежна прегръдка гърба и слабите ѝ рамене. Почти не докосва земята. Чудя се как е оставила дирята. Тялото ѝ е въздушно и прозирно, носи се леко във въздуха, а стройните ѝ бедра са като две изваяни колони от съвършен, гладък мрамор и все пак са примамливо живи, тръпнещи, излъчващи топлина и копнеж. Иска ми се да ги помириша. Сигурен съм, че миришат божествено, оттук мога да усетя аромата им на зряла праскова. Не съм забелязал как съм станал в някакъв унес и вървя след нея. Прескачам сбръчкани бели тела и обли кореми, излегнати на плажа, спъвам се в изоставени детски кофички и лопатки, смачкани пластмасови бирени чаши и жени на прага на климактериума, които ме гледат с отчаяния поглед на приближаващата старост. Дори не ги забелязвам.
- Цаааревиицааааа! – крещи загорял тип, плувнал в пот, тениската е прилепнала към четириетажното му тяло, гласът му потъва в хорския поток и изплува отново, плъзга се по повърхността на морето и се връща, но никой не му обръща внимание. Всички гледат след момичето, тя продължава да върви, край нея плуват синьо-зелени морски кончета, слънцето си играе с очите ѝ, песъчинките, полепнали по глезените ѝ, блестят. Задъхал съм се от бързане. Старата травма в коляното ми скърца, мишниците ми са потни, от порите ми лъха на бира и снощен алкохол, а ми се иска да съм свеж, чист и бял, да съм лек като перо на гларус, като рибена кост, която вятърът носи към пристанището и да имам могъщата власт на това морско момиче, за да се задъхва то след мен.
- Къде си хукнал?
Обръщам се и виждам жена ми. Нахлузила е лятна рокля на цветя и носи купа с праскови, гладки и ароматни, а в бръчките край очите ѝ се е свил смях.
- Пикае ми се – казвам ѝ, правя кръгом и тръгвам към морето.