автор: osi4kata

на Г.Г.

Вятър брули листа от дърветата,
есента и смъртта са в комбина,
беше пролет и бяхме хлапета,
и сукалчета бяхме през зимата,
а на лято под звездни чардаци
се залюбвахме страстно с живота,
а смъртта беше страшен палячо
със трендафил в ревер на сакото
и не вярвахме никак във него,
ние бяхме по принцип безсмъртни,
все нагоре по стълбата гледахме
в надпреварата кой ще е първи,
надпревара житейска, неспирна,
най-великата драма в живота -
за блага, за любов, за сеири...
Юруш! Стрес! Многословие! Грохот!
И се вкопчвахме с нокти и зъби
за местенце насред битието,
много горди (от себе си) лъжехме,
че това е зовът на сърцето,
че това сме мечтали и искали,
че сме стигнали връх и отгоре...
Крием ловко чепатата истина,
че ни мачка ужасна умора,
че смъртта расне в мъничка киста,
зъл палячо със лапи огромни.,
Есен влажна без милост разчиства,
вятър брули листата от клоните
и замита следите. Изчезваме,
рохка пръст върху грозна кутия
и цветя, и сълзи са заседнали
в три сезона след нас. Бяхме ние.