Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 457
ХуЛитери: 2
Всичко: 459

Онлайн сега:
:: mitkoeapostolov
:: marathon

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2021 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКак спечелих уважението на съседите
раздел: Избрано хумор и сатира
автор: Stratus

1.
Звъни ми телефонът оня ден баш в обедната почивка.
- Измамнициии, измамнициии! Измамиха ниии! Идвай си бързо, че току-що метнах 50 хиляди лева през балкона! – изстреля жената и затвори.
Вземам си аз втора бира и започвам да размишлявам.
Ние нямаме 50 хиляди лева. Нямаме даже 5 хиляди лева. Даже хиляда нямаме. Всъщност имаме, но ги дължим. Значи – няма как да метне 50 хиляди лева през балкона, изчислих и отворих бирата. Тя, викам си, мойта жена сигурно е превъртяла от новините по телевизора. Всяка вечер едно и също – тоя измамили, оня измамили. Ето, вчера и Иванови от втория етаж показваха по телевизора.
Да вземат да метнат 18 хиляди и 600 лева през балкона и всичко, каквото имали за ядене от хладилника. Да им се ненадяваш на тия Иванови. В магазина и стотинката държат да им се върне, а под дюшека - хилядарки.
Обаче нали знам, че с жената на глава не се излиза, тръгнах към къщи. Пък и ми стана любопитно в какво пак се е забъркала милата.
Таман посягам към звънеца, вратата се отваря с апломб, жената изскача и почва да крещи:
- Измамницииии! Върнете ни паритеее! Петдесет хиляди леваааа... А-а-а-а...
Рошава, по пеньоар, с размазан грим и червило по бузите, заприлича ми на ония клоуни в цирка, дето много им се смяхме миналата седмица. Не издържах и се захилих, а жената ме дърпа вътре и ми прави знаци да мълча. Как не ме било срам да се смея така безотговорно, като сме били разорени, вика. И златните накити била хвърлила заедно с пачките. И пак зави като ранена хиена толкова убедително, че и децата на комшиите взеха да пригласят.
Слушай, викам, знаеш много добре, че никога не сме виждали накуп не 50, ами 5 хиляди лева, а накитите от сватбата си бяха чисти тенекета, тъй че имаме добра новина – няма как да са ни измамили.
И тогава мойта извади най-желязната логика, която някога се беше раждала в главата ѝ:
- Ний може да нямаме 50 хиляди лева и да сме се оженили с пиринчени накити, но имаме чест и достойнство!...
Не може, обяснява мойта, оная дрипла от втория етаж Иванова да има 18 хиляди и 600 лева и да ги метне през балкона. Сещаш ли се?
Признавам, че не се сещам.
- Да беше я видял днес, като дойдоха ония от телевизията! - продължи жената - Уж нещастна била. Събрали сме се по комшийски да ѝ съчувстваме, пък тя ни гледа едно високомерно и обяснява на камерата как си държала о-сем-на-де-сет-хи-ля-ди-и-шест-сто-тин-ле-ва под дюшека. Ей тъй - да си има, да си харчи.
- А ти се изкара с три пъти повече пари, за да не останеш по-назад? – започнах да зацепвам пъкления план на жената и пак ме напуши на смях.
Ти, викам ѝ, си пълно куку. Чавка ти е изпила ума да ходиш и да се връзваш на ония непрокопсаници от втория етаж. Ами ако ни хванат ченгетата? Това си е престъпление, викам ѝ, ще ни опандизят за едното нищо.
Мойта обаче съм я признал - винаги е подготвена с аргументи. Изтърча до кухнята и се върна с цяла папка изрезки от вестници. Гледай, вика, и чети: „78-годишен хвърли 76 бона на ало измамници“, „Баба изпразни сейф със 170 хиляди заради телефонни измамници“, „11-годишно момиченце подари 53 000 лева и злато на мним полицай“. „Баба даде 420 000 лева на телефонни измамници“, „Абсолютен рекорд – ало-измамник преметна баба с 500 000 лева“ и тъй нататък, и тъй нататък...
Хм. Всеки път, когато показват такива случки по телевизора, сме се чудили с жената - откъде намират старчоците толкова много пари? Нали все реват, че пенсиите им не стигат - ни за лекарства, ни за хляб. А ние, уж работим, уж ни плащат, а нямаме пукнат лев настрана, ей тъй – да се отсрами човек, ако случайно го измамят по телефона.
- И смяташ, че всичките лъжат? – поглеждам недоверчиво жената.
- Лъжат не, ами ушите им плющят! Откъде ще има баба ти вкъщи пол`вин мильон лева, бе, аланкоолу?
- Ами, добре де, но защо да го правят? – зачудих се аз.
- Как защо? – изгледа ме назидателно мойта - За престиж! За уважение. За респект. Защото днеска човек без пари е нищо. Боклук, съдран чувал. Никой „добър ден“ не му казва. И за капак - ей такива, като Иванови, един ден му се качват на главата.
Тръшна вратата и ме остави да си седя с паднало чене и вдигнати вежди – досущ човек, който току-що е открил четвъртото измерение.

2.
На другия ден обаче започнаха да стават странни неща. Иванова от втория етаж ме загледа с интерес, а съседа от първия ми каза добро утро и ми отвори вратата. Една комшийка ме уведоми, че проверила пощенските кутии, в нашата нямало нищо, но времето щяло да се разваля. Изобщо, във входа се зароди необичаен процес на комуникация. Даже на работа колегите бяха станали по-общителни, а на обяд лично бригадирът ми каза наздраве и си чукна шишето с моето. Шефът пък ме спря и попита колко е часа.
Тръгнах за вкъщи като на тръни. Гледам, пред входа ме чака един трети братовчед на жената. Много спешно му трябвали 5 хиляди лева назаем до утре, ако не мога – поне хиляда. Жената закърши театрално китки и подробно му обясни как сме хвърлили през балкона всичките си пари, за да съдействаме на полицията да хване опасен телефонен измамник. Пък измамника се оказал самият полицай. Братовчедът ни изгледа ухилено и обеща пак да дойде да ни види. Като го изпращахме по етажите всички съседи се бяха наредили в шпалир. С някои даже се запознахме. А съседът от последния етаж ни покани да му опитаме ракията.
Едва успяхме да се приберем от префърцунени любезности.
- Видя ли, че пак излязох права! – изгледа ме самодоволно жената – Да разберем и ние в тоя живот какво значи истинско уважение.

3.
На третия ден обаче жената пак позвъни в обедната почивка. Ти ли, вика, глупако, си подал оплакване в полицията, че са ни обрали телефонни измамници? Не съм, отговарям, нали се разбрахме да мълчим. Ще вземе да се домъкне оня с терасата от КОНПИ, върви после обяснявай откъде имаш 50 хиляди лева.
Шефът ме освободи без въпроси, а вкъщи – чакат двама полицаи.
- Добър ден, капитан Петров от криминалната полиция. – представи се единия, а другия ме изгледа лошо и взе да разпитва защо не сме подали оплакване веднага, ами трябвало съседите да го правят вместо нас. Естествено, оказаха се Иванови. Явно много ги беше яд, че сме хвърлили тройно повече пари от тях.
Жена ми съчини някаква история, за това как метнала пачките, защото сме истински патриоти, които винаги са готови да изпълнят гражданския си дълг и да помогнат на полицията в залавянето на опасните ало-измамници, от които страдат заможните български пенсионери. Дори им показа снимка от ученическите си години с панделки и пионерска връзка в уверение, че като малка е мечтаела да стане милиционер. Аз го играх ударен от тежък стрес и през цялото време мълчах и гледах като пукал.

4.
Заживяхме с жената в голямо уважение. Обаче една събота домашния телефон се раззвъня и някакъв разплакан младеж все да се сополеви отсреща:
- Ало, чичоо, умирам, чичоо. Много лошо катастрофирах. Счупени са ми двата крака и двете ръце и към 36 ребра.
Докато кажа нещо жената грабна телефона, смигна ми и ревна:
- Диче, ти ли си бе Диче, ой на леля момчето, ми как няма да катастрофираш. Все пиян караш, колко пъти съм ти се карала да не сядаш пил зад волана? Казвах ли ти аз, че тая пуста чашка ще те вкара в гроба...
Слушам я аз и ѝ се чудя на ума – какво Диче, какъв племемнник – нито аз, нито тя имаме брат или сестра. Обаче оная ми смига като нощен светофар и си намила нейната. „Племенникът“ ѝ каза, че след малко щял да се обади доктора, за да ни даде повече подробности за състоянието му. След пет минути позвъниха от болницата.
- Добър ден, професор Енчо Мушаманов ви безпокои, може ли за минутка? – от телефонната слушалка потече като петмез плътен мъжки глас – За съжаление, вашия племенник, как се казваше, ъ-ъ Дичето, се налага спешно да го оперираме. Ортопедичната интервенция е много сложна и трябва да се внесат 25 хиляди лева. Касата, знаете, не покрива консумативите, златните пирони и общо взето здравните му осигуровки стигат, колкото да забъркаме гипса. Но, какво да се прави, в такава държава живеем.
- Няма проблем, професоре, само момчето да се оправи и да си дойде дома да го прегърна! – натегна се без да му мисли мойта и много ме ядоса.
- Ама какви златни пирони, бе, професоре. Вие ще го разпвате ли или ще го лекувате в тая болница? Мене не ме бройте. Аз толкова пари няма да дам! – отсякох и в същия момент изревах от болка. Жената ядно въртеше пета върху лявото ми кутре и не спираше да фамилиарничи с медицинското светило.
- Не го слушайте, професоре, мъжът ми е необразован човек, безсърдечно говедо, така да се каже. Бъдете рахат, до половин час ще намеря парите.
И затвори преди да си отворя устата.
- Ти наистина си напълно откачена! – завайках се аз – Откъде сега ще ги намериш тези 25 хиляди лева? Веднага ще ни разконспирират.
Мойта обаче излезе голяма хитруша. Вместо да тръгне да търси пари, обади се на онова ченге – полицай Петров. Колегата му с лошия поглед ни даде указания, увихме в една торба нарязани вестници и ги метнахме през балкона. И това беше.

5.
На другия ден полицаите дойдоха лично да ни се похвалят, че са заловили телефонните измамници. След тях нахлуха около десетина човека с телевизионни камери, засвяткаха светкавици, а жена ми и аз се видяхме обградени с микрофони и с голямо уважение. Комшиите взеха да ни хвалят по телевизора колко добри хора сме и как винаги помагаме, когато им потрябва сол или друго нещо. Изобщо, след посещението на папата станахме тема номер 1.
Само Иванова от втория етаж не си изкриви устата да каже добра дума. Врътна си опашката и се скри. Явно беше бясна, че сме ѝ откраднали трите минути слава. С две думи, почести, награда от министъра на вътрешните работи и дори лично премиера казаха, че щял да ни благодари. Уважението надрасна значително границите на жилищния ни вход.

На следващия ден, обаче комшиите пак ни заоглеждаха подозрително и започнаха да обикалят отдалече.
- Добър ден – ухилвам се аз на комшийката от първия етаж, докато уж бъркам в пощенската кутия – как ще е днес, ще вали ли?
Онази само ми присветна с очилата и изтърси:
- За вестници проверяваш, а? Да дойда да ти ги нарежа? МошеННици! – и се шмугна в апартамента си.
Оказа се, че жената с ей тия две леви ръце, да вземе да метне келяво пакета с нарязаните вестници и той да падне баш на терасата на Иванови. Ония го отворили и като видели хартиите, изтърчали по всички апартаменти да ги покажат. Изкарали ни долни лъжци, които редовно хвърлят хартийки, за да се правят на интересни.
Жената фуча, кълна, ама нищо не можеше да се направи. Отиде ни уважението.

6.
Не щеш ли, същия следобед на вратата се позвъни. Гледам през шпионката да не е оная подигравчийка Иванова, ама не – полицай Петров с някакъв обемист пакет и до него колегата му с лошия поглед. Поканихме ги вкъщи, а те едни такива тържествени, поокашляха се и Петров задекламира:
- От името на Министерство на вътрешните работи на Републиката имаме удоволствието да Ви съобщим, че телефонните измамници, които заловихме с Ваша помощ, признаха голяма част от извършените от тях деяния и възстановиха също така голяма част от придобитите с измама парични средства. Сред възстановените пари се оказаха и Вашите 50 хиляди лева, за които научихме от сигнала на добросъвестната Ви съседка Иванова. Можете да ѝ благодарите. Ето, заповядайте и се разпишете тук.
Полицай Петров ми подаде въпросния пакет, облепен с широко тиксо и нашарен от всички страни с печати на МВР, а ръцете ми, омекнали като кашкавал на слънце, едва удържаха да не го изтърват. Сега вече и жената се препарира и след като се разписа, не можа да каже нищо. Трябваше поне да благодарим, но езиците ни бяха изгубили способността да се движат. Викам си хванаха ни и пандиза не ни мърда. Ей сега ще ни арестуват!
Обаче нищо такова не се случи. Полицаите си свършиха работата и си тръгнаха...

Половин час спорихме дали да отворим пакета или да го върнем. След като решихме да го върнем, още половин час се чудихме дали да не го отворим. Накрая жената се престраши и разкъса тиксото с печатите. Ужас – вътре наистина се мъдреха 50 хиляди лева, надиплени на каймета в новички банкноти от по 100 кинта.
- Сега поне никой вече няма да ни се подиграва, че не сме виждали 50 хиляди лева накуп. – почесах се аз философски и набутах грижливо парите в горния шкаф на секцията.
Гледка с толкова много пачки на масата се оказа непоносима и за двамата.

Цяла нощ не спахме от чудене какво да правим с толкова много чужди пари вкъщи. Ако ги върнем обратно в полицията, ще трябва да признаем, че никога не сме ги мятали през терасата. Ако не ги върнем, може пък да открият, че парите не са наши и да ни обвинят в присвояване.
Затова пак решихме да не казваме на никого.

7.
На сутринта опитах да се измъкна през входа на пръсти, но бързо разбрах, че уважението на комшиите се е върнало със страшна сила. Ония идиоти от полицията да вземат да пуснат съобщение до медиите. Отвън блокът се оказа под пълна блокада от камери и репортери. Взеха да навират микрофоните буквално в устата ми, крещейки куп сложни въпроси:
- В каква посока според нас трябва да върви съдебната реформа?
- Каква присъда се надявате да поискат прокурорите за задържаните измамници?
- Достатъчно ли е предвиденото наказание в закона за подобни престъпления или трябва да се предприемат по-строги мерки?
Оттегляме се, викам на жената, тръгвай назад, аз ще те прикривам.
- Добре е да отговорите, обаче! - намеси се някакъв младеж, който се представи за пиар на ченгетата. Трябвало за благодарност да кажем някоя добра дума, защото на министъра им му се клатели краката, а смяната му можела да повлече правителството и това да доведе до икономическа дестабилизация на страната.
Дадохме отговорни към държавата мнения и се шмугнахме обратно във входа. Пред апартамента обаче, не щеш ли, ухилен до ушите, стои и ни чака с бутилка вино и бонбони онзи същият трети братовчед на жената.
- О-о, како, бате! Хайде да е хаирлия и все така да сте паралии. Дайте да се почерпим сега за връщането на парите, че не се ли полеят както трябва, нали знаете – ще се върнат пак там, откъдето са дошли.
Тръпки ни побиха, но нямаше как. Роднина нали е, пуснахме го у дома. Онзи ни налива вино, налива вино, и накрая изплю камъчето. Естествено, пак поиска пари на заем. Тоя път обаче сумата порасна на 20 000 лева, защото неочаквано се наводнил апартамента на баща му, който бил братовчед на сестрата на вуйчото на бабата на незнам си кой на жената.
Почнахме ние да мънкаме с мойта, а на братовчеда очите му не спират да шарят като на котарак в месарски магазин. На мен, горкия, погледът ми – забит в шкафа на секцията като пирон в кисело мляко. Явно се досети, мръсникът, скочи изведнъж, отвори шкафа и грабна пакета с пачките.
- А, ето ги паричкитее! Аз сам ще си отброя колкото ми трябват, нямайте грижа...
И взе да ги тъпче в джобовете. Скочих аз, скочи и жената. Задърпахме го от двете страни - ние вадим, той прибира. Голяма олелия настана...
Добре, че по едно време на вратата някой се раззвъня, ама много настоятелно. Гледам през шпионката – пак полицай Петров с лошия си колега. Тоя път истински им се зарадвах. Влязоха в хола полицайчетата, яко се изпулиха като видяха навсякъде смачкани столевки и пачки пари. Петров се изпъна мирно до купчината, измъкна някакъв лист и с глас на погребален агент зачете заповед с гриф „За незабавно изпълнение“:
- От името на Министерството на вътрешните работи съм упълномощен да ви известя, че за съжаление е станала неприятна грешка. Парите, които бяха възстановени след ареста на телефонните измамници, се оказаха собственост на други пострадали от противообществените прояви на задържаните. Затова трябва незабавно да върнете парите.
Оказа се, че нашите 50 хиляди лева били част от 500-те хилядарки, метнати през балкона от бабата-рекордьорка. Да ѝ се не види!
Братовчедът взе да се кълне, че е дошъл у нас да ни връща стар заем, но тъй като моментът явно не е подходящ, щял да намине друг път. И понечи да си тръгне, както са му пълни джобовете. Ченгетата обаче го придърпаха обратно, заключиха вратата, събраха разпилените банкноти, извадиха машинка и започнаха да ги броят. Братовчедът не спря за буйства и се наложи да го вържат за стола, а устата му залепиха със същото тиксо, с каквото бяха пакетирали парите. Не мирясаха, докато не събраха точно 50 хиляди лева. Благодариха и си тръгнаха. Братовчедът хукна след тях, кълнейки се, че покрай стотачките са му задигнали 25 лева лични пари. Така и не го видяхме повече.

Най-накрая останахме сами вкъщи. Репортерите се бяха разотишли. Във входа също беше станало тихо. Спогледахме се и се ухилихме до ушите. Камък ни падна, че така лесно се отървахме от чуждите мангизи. Жената наряза по една шопска, наляхме си по една ракия от онази, дето ни я подари комшията от последния етаж, и поляхме щастливата развръзка. Накрая и двамата изразихме взаимните си уважения и заспахме като заклани.

8.
На другия ден беше неделя и решихме да се излежаваме до обяд. По едно време обаче звънеца пак се раззвъня на пожар. Отвънка – две млади полицайчета. Хайде, викат, марш пред нас за справка в полицейското управление. Докато се усетим, щракнаха белезник на лявата ми ръка, а другата халка нанизаха на дясната на жена ми и ни подкараха ни към полицията, както си бяхме по пижами.
Голям срам събрахме, верно ви казвам. Накачулени по етажите, комшиите ни гледаха като прокажени, а хлапето на Иванови ни пусна на живо по фейсбук „с коментар от местопрестъплението“, както се изрази.

В полицията ни вкараха в голяма стая с маса и 4 стола. От едната страна седяха добре познатите ни полицаи Петров и колегата му. Седнахме като на тръни, а оня с лошия поглед размаха под носа ми някаква папка.
- Вие двамата, наясно ли сте, че подаването на фалшиви сигнали и вкарването на полицейски служители в заблуждение се преследва от закона и се наказва с до 5 години затвор и до 20 хиляди лева глоба? – изръмжа този с лошия поглед.
Тоя път вече глупостите на жена ми преминаха всякакви граници, викам си аз, и панделата ни е сигурна. От самото начало си беше ясно, че историята ни е съшита с бели конци.
- Експертизата на телефонните ви разговори за последния месец излезе днес и резултатите са категорични. Нямате нито едно обаждане от непознат номер, което да потвърди, че сте били обект на атака от така наречените ало измамници. Признайте, че сте съчинили цялата тази история, за да се подигравате с органите на властта, поставяйки под съмнение устоите на държавността.
- Сакън, господин полицай, ние много държим на държавността! Вижте какви хубави работи казахме за вашия министър пред журналистите.
Върху лицата на полицаите се разляха подигравателни усмивки:
- Те тези изявления не ви топлят особено, даже напротив. – смигна ми полицай Петров – От снощи имаме нов министър, който хич не обича стария.
Разбрахме ние, че работата става дебела и мойта реши да мине в отбрана:
- Че ний друг сигнал, освен оня за фалшивия доктор, не сме подавали. Никога преди това не сме твърдели пред полицията, че са ни мамили с 50 хиляди лева, нали мъжо?
Вдигнах рамене и потвърдих.
- Я не ни правете на глупаци! А защо приехте пакета с парите, които ви върнахме в последствие, а? – кресна онзи с лошия поглед и ни размаха подписания приемо-предавателен протокол.
- Питайте оная фантазьорка Иванова, дето ни е натопила. – продължи да упорства жената – Пък и нали си взехте парите обратно. Какво искате още?
Сигурно още дълго щяха да ни въртят като на шиш, но вратата се отвори и влезе единия от младите полицаи:
- Шефе, важно е, разрешете да докладвам. Току-що по радиото съобщиха, че министър-председателят е подал оставка. Правителството падна, шефе.
Полицай Петров ни изгледа с поглед по-лош и от този на колегата си.
- Аз казах ли ви, че с ваш`те глупости ще срутите държавата, бе! – кресна той.
Тогава вече не издържах и всичко си признах – и за нарязаните вестници, и за уважението на съседите, и за мераците на третия братовчед и за това, че ми е все тая дали ще падне правителството. Ония, като докато слушаха цялата история, не можеха да се спрат да ми се хилят. Усетих аз, че може и да ни се размине и вкарах колкото мога по-интересни подробности. На изпроводняк ни смъмриха да не правим повече така и ни пуснаха да си вървим.
До вечерта в цялата махала, а сигурно и в целия град, се беше разчула жалката ни история. С жената увесхме носове през балкона. Комшиите се бяха събрали долу, черпеха се с биричка и се смееха на нещо много весело. Явно на нас.

9.
На други ден реших да стана рано. Нов понеделник, нов късмет - измих се, избръснах се, облякох спретнати дрехи, излязох решително от вкъщи и закрачих с уверена крачка надолу по стълбището. Беше ми ясно, че уважение в тоя вход повече няма да видя. Никой не ми каза добър ден, не ме осведоми какво ще бъде времето утре, а вратичката на пощенската ми кутия се оказа нахлепана с фекалиите на нечий домашен любимец. На работа колегите не спряха да се майтапят, че ще ме номинират за министър на вътрешните работи в новото правителство или най-малко за депутат, ако вземе, че заради мене падне и парламента.

Изтърпях стоически всички подигравки и след работа си тръгнах уморен. Зяпах светващите един след друг прозорци на блоковете в този ужасен панелен квартал и си представях, че зад всеки от тях стои, скрит зад пердето един човек в очакване някой да му позвъни на телефона и да му каже „добър вечер“. Но, уви, не се обажда никой, освен телефонните измамници. Единствено те, помислих си, показват някакво уважение даже към непознатите, макар и срещу известна сума.
Простих всички измишльотини на жената и кой знае още какви глупости щяха да ми минат през ума, когато нещо изпърха високо над главата ми. Докато вдигна очи, нещото ме тупна меко по челото и се търкулна в краката ми. Беше хартиен пакет, овързан с тиксо. Погледнах предпазливо нагоре, а от третия етаж, вместо добрия старец, ме зяпаше някаква бабичка така ухилено, че се притесних ченето ѝ също да не полети надолу.
- Хайде, синко, носи ги на когото трябва. И със здраве да си ги харчите! – викна бабето съзаклятнически и помаха с ръка за поздрав.
Е, тука вече нервите ми не издържаха. Изкрещях и ритнах пакета колкото може по-надалече. Хукнах с всички сили към къщи, прехвърчах като противоградна ракета покрай съседката от първия етаж, после покрай Иванова и покрай всички останали физиономии, които ме гледаха с недоумение. Накрая щях да счупя звънеца от натискане, докато жената не отвори, за да ме смъмри:
- Тихо, бе! Бързо идвай пред телевизора да видиш какво чудо става по новините, няма да повярваш!
И изтърча обратно в хола. А оттам вече се носеше авторитетният глас на водещия:
– Още по темата на живо от нашия кореспондент в Стара Загора Найден Михалев. Чуваме ли се Найдене?
- Чуваме се и надявам се ме виждате, защото улицата, на която се намирам, вече е буквално затрупана с пакети, които непрекъснато падат от балконите. Оказва се, пълни са с нарязани на парчета вестници, за голямо разочарование на минувачите, които се надяват вътре да има подхвърлени пари за телефонните измамници. В същото ужасно състояние са повечето части на града. В полицията до този час са постъпили над 2630 сигнала за изхвърлени пакети с пари заради телефонни измами. Органите на реда не смогват да ги обработят. От общинската служба по чистотата се опитват да съберат разпилените хартии, но от балконите продължават да валят нови паке...
В този момент над главата на нещастния репортер нещо изсвистя и върху темето му думна огромен пакет, който сигурно трябваше да съдържа половин милион или поне хартиената им равностойност. Репортерът се олюля несигурно и не успя да си довърши приказката.
Спогледахме се със жената, зарязахме телевизора и бързо изтърчахме на балкона да видим с очите си какво става навън.

10.
Нощта вече беше захлупила блоковете и навсякъде тържествено блестяха жълтеникавите крушки. От време на време под уличните лампи тупваше по някой пакет. Отсреща някой изхвърли стиска нарязани хартийки и листчетата се разлетяха във всички посоки като малки симпатични вертолетчета. Скоро кварталът избухна в своеобразен хартиен фойерверк.
- Струва ми се, че в крайна сметка получихме уважение в невиждано по размери количество. – смигнах аз на жената.
- И аз така мисля. – каза тя и двамата се прибрахме, доволни от финала на тази толкова изморителна седмица.


Публикувано от anonimapokrifoff на 10.09.2019 @ 09:19:01 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано хумор и сатира

» Материали от
   Stratus

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

01.08.2021 год. / 14:00:15 часа

добави твой текст
"Как спечелих уважението на съседите" | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Как спечелих уважението на съседите
от libra на 03.10.2019 @ 22:01:42
(Профил | Изпрати бележка)
:)


Re: Как спечелих уважението на съседите
от admiral (admiral@mail.bg) на 24.05.2020 @ 15:34:36
(Профил | Изпрати бележка)
Ашколсун!
Ето това е хумор! Истински, добре дозиран.
Много ми хареса, много умело вплетена психология в екшъна.