автор: felisia

Когато решиш да изпиеш до дъно горивата чаша пълна със спомени,
когато с тях се напиеш и в ляво те среже убождане,
когато крещиш с всички сили, но глас не излиза,
когато сърцето със сто катинара заключиш и никой не влиза,
когато наум си повтаряш, че мразиш, а всъщност обичаш,
когато ранена до смърт тази тъжна любов още диша,
когато наднича през теб, за да търси очите любими,
когато дори да преброди света, като тях не открива,
когато света е препълнен с любов със звезди и със птици,
но липсват единствено две разширени от нежност зеници,
когато е пусто и тишината почти е библейска,
когато си влюбен, но мъртва е всяка надежда,
когато скимтиш като куче, което без жал са пребили,
когато не можеш да дишаш, когато останеш без сили,
когато жестоко са скършили крилата ти бели,
когато си чакал прегръдка безбройни недели,
когато не помниш кога си заспивал последно,
когато дори след разсъмване всичко е черно,
когато с пръсти си ровил земята, да прокопаеш тунел за оттатък,
когато си мислиш, че там те очакват, но там не те чакат,
когато копнееш ръцете, които прегръщат вълшебно,
когато обаче потънеш в безразличие арктически ледено,
когато земята замръзва, при все че навънка е август,
когато луната посърнала бавно угасне...
Тогава остава да вдигнеш глава и да станеш.
И тази друга мъжка ръка дето тебе очаква, да позволиш да те хване
и новите пръсти преплетени с твоите пръсти да пуснат филизи,
във огън да лумне последният спомен, когато целуваш с притворени ириси,
когато от старата страст не остане дори и трошица,
за да не храниш пак скришом любов по-ранена от птица,
да възкресиш постепенно идеята, че всичко е пълно със смисъл ,
да видиш отново, че любовта се разлиства,
когато отново поемеш си дъх след безкрайно дълго умиране...
тогава ли, тогава отваряш очи и поглеждаш наоколо, а него го има...