автор: Mariell_Desing

И това оскъдно от сбъдвания лято,
буревестно прелетя през орбитата ми,
докато очите ми впити в празнотата
очакваха жарта на изгрева ти.
Но ще продължа поне още вечност
да споделям изнурените си сетива
с унинието на прежълтяващите хоризонти.
Поколения мразещи ме мисли-еднодневки
ще се стремят яростно да се покрият с тен
от язвителното тлеене на самозаблудите ми.
Ще късам сънищата си по дължина,
ще заключвам сълзите си в юлска лава
и може би един ден - кой знае -
това проклето затъмнение,
гризящо мълчаливо чувствата ми,
ще се свлече изплашено и засрамено
от грохота на тичащите ти глезени,
открили пътечката от сърдечни трохи,
която с бонзайско търпение
пазя само за теб...

На зигзаг извито е лятото
и тялото ти паяжинно пружинира,
обитавано от безброй отсъствия.
Не ме е грижа, че прогонваш умело любовта
със старанието на грациозен маг,
пестеливо пропускаш всякакъв намек за това.
Миазмената ми същност разплисква
дори и дълго удържаната наплашена нежност,
която ще прелее в един страшен миг –
беззвучен,
прокълнат,
неразпознаваем.
После ще си тръгна,
а след мен ще се развява
само едно пропукано „обичам те”–
дълго да боли,
дълго да тежи.